Сега се усмихна, спомняйки си как Лучия непрекъснато се бе взирала в по–късата й модерна прическа, и как Лучия се пошегува, че всички войници си падали по Лус. Помнеше главно, че ако Лус беше останала в италианската болница малко по–дълго и ако обстоятелствата бяха... ами, напълно различни, двете можеха да бъдат големи приятелки.
Вдигна поглед към Даниел с лъчезарна усмивка, но изражението й бързо стана мрачно. Той се взираше в нея, сякаш го беше ударила с юмрук.
– Какво има? – Тя пусна медальона и пристъпи в обятията му, обвивайки ръце около врата му.
Той поклати глава, зашеметен:
– Просто не съм свикнал да мога да споделям това с теб. Изражението на лицето ти, когато разпозна онази снимка... е най–красивото нещо, което съм виждал.
Лус едновременно се изчерви и се усмихна, почувства се безмълвна и й се доплака. Напълно разбираше Даниел.
– Съжалявам, че те оставих сама така – каза той. – Трябваше да отида и да проверя нещо в една от книгите на Мазота в Болоня. Предположих, че ще имаш нужда от всеки миг почивка, който успееш да си осигуриш, и изглеждаше толкова прекрасна, докато спеше, че ми беше непоносимо да те събудя.
– Откри ли каквото търсеше? – попита Лус.
– Може би. Мазота ми намекна за един от площадите тук в града. Той е главно специалист по история на изкуството, но е по–наясно с божественото от всеки простосмъртен, когото съм срещал.
Лус се плъзна надолу до ниската тапицирана в червено кадифе пейка на гондолата, подобна на канапе за влюбени, с подплатена черна кожена възглавничка и висока, изваяна облегалка.
Даниел потопи веслото във водата и лодката се плъзна напред. Водата имаше ярък, пастелно зелен цвят и докато се плъзгаха, Лус виждаше целия град, отразен в бистрата като стъкло полюляваща се повърхност.
– Добрата новина – каза Даниел, като гледаше надолу към нея изпод периферията на шапката си – е, че Мазота смята, че знае къде се намира артефактът. Спорих с него до изгрев–слънце, но най–после установихме, че моята скица съответства на една интересна стара фотография.
– И?
– Както се оказва – Даниел направи леко движение с китката си и гондолата зави грациозно зад един тесен ъгъл, после се потопи под ниската арка на един тесен пешеходен мост – подносът е ореол.
– Ореол? Мислех си, че само ангелите на поздравителните картички имат ореоли. – Тя наклони глава към Даниел. – Ти имаш ли ореол?
Даниел се усмихна, сякаш намираше въпроса за очарователен.
– Не, не мисля, не и във вид на златен кръг. Доколкото можем да разберем, ореолите са олицетворение на нашата светлина по начин, който простосмъртните могат да разберат. Виолетовата светлина, която виждаше около мен в „Меч и Кръст“, например. Предполагам, че Габ никога не ти е разказвала как е позирала на да Винчи?
– Правила е какво? – Лус едва не се задави с едно „бомболини“.
– Той не знаел, че тя е ангел, разбира се, но според нея, Леонардо говорел за вътрешната светлина, която сякаш се излъчвала от нея. Затова я нарисувал с ореол около главата.
Леле. – Лус поклати глава удивена, докато се плъзгаха покрай двойка влюбени с еднакви меки филцови шапки, които се целуваха в ъгъла на един балкон.
– Не е само той. Художниците рисуват ангели по този начин, откакто за пръв път паднахме на Земята.
– А ореолът, който трябва да намерим днес?
– Още едно художествено изображение. – Лицето на Даниел стана мрачно. Мелодията на духови инструменти от издраскан джазов запис долетя от един отворен прозорец и сякаш изпълни пространството около гондолата, бележейки разказа на Даниел. – Това е скулптура на ангел, и то много по–стара, от предкласическата епоха. Толкова стара, че самоличността на скулптора е неизвестна. От Анадола е и подобно на останалите от тези артефакти, била открадната по време на Втория кръстоносен поход.
– Значи просто отиваме да намерим скулптурата в някоя църква или музей, вдигаме ореола от главата на ангела и спринтираме към планината Синай? – попита Лус.
Очите на Даниел потъмняха за частица от секундата.
– Засега да, това е планът.
– Това звучи твърде просто – каза Лус, забелязвайки сложните форми на сградите наоколо – високите, увенчани с куполи с форма на луковици прозорци на едната, зелената билкова градина, чиито растения се показваха от прозореца, на друга. Всичко сякаш потъваше в яркозелената вода, предавайки се с блажено спокойствие.
Даниел се взираше покрай нея, осветената от слънцето вода се отразяваше в очите му.
– Ще видим колко е просто.
Той присви очи към дървена табела по–надолу по пресечката, после насочи гондолата извън центъра на канала. Гондолата се разлюля, докато Даниел я насочваше, за да я спре до тухлена стена, по която пълзяха лози. Сграбчи един от стълбовете за привързване на лодки и завърза на възел въжето на гондолата около него. Лодката изскърца със звук, подобен на стон, и опъна въжетата.