– Това е адресът, който Мазота ми даде. – Даниел посочи към древен извит каменен мост, който се простираше на границата между романтиката и разрухата. – Ще тръгнем нагоре по тези стълби и ще се отправим към двореца. Не би трябвало да е далече.
Той прекрачи от гондолата и скочи на тротоара, като подаде ръка на Лус. Тя последва примера му и заедно прекосиха моста ръка за ръка. Докато подминаваха една след друга пекарници и сергии на амбулантни търговци, които продаваха тениски с надпис „Венеция", Лус не можеше да се сдържи да не оглежда всички останали щастливи двойки. Сякаш всички тук се целуваха и се смееха. Тя измъкна божура иззад ухото си и го пъхна в чантата си. Двамата с Даниел бяха на мисия, не на меден месец, и никога нямаше да има романтична среща, ако се проваляха.
Закрачиха по–бързо, когато завиха наляво по тясна улица, после надясно, излизайки на широк открит площад.
Даниел спря рязко.
– Предполага се, че е тук. На площада. – Погледна надолу към адреса, клатейки глава с уморено неверие.
– Какво има?
– Адресът, който Мазота ме даде, е онази църква. Не ми каза това. – Той посочи високата, увенчана с шпилове францисканска постройка с триъгълника от розови прозорци с рисувани стъкла. Беше масивен, внушителен параклис, с бледо оранжев екстериор и ярко бял перваз около прозорците и големия купол. – Скулптурата – ореолът – трябва да е вътре.
– Добре. – Лус пристъпи към църквата, като сви объркано рамене към Даниел. – Да влезем вътре и да проверим.
Даниел пристъпи от крак на крак. Лицето му внезапно пребледня.
– Не мога, Лус.
– Защо не?
Тялото на Даниел се вдърви от осезаема нервност. Ръцете му изглеждаха като приковани с гвоздеи отстрани до тялото, а челюстта му беше стисната толкова силно, сякаш беше захваната с тел. Тя не беше свикнала Даниел да е в друго състояние, освен изпълнен с увереност. Това поведение беше странно.
– Значи не знаеш? – попита той.
Лус поклати глава и Даниел въздъхна.
– Мислех си, че може би в „Шорлайн“ са те научили... въпросът, всъщност, е че ако паднал ангел влезе в Божие светилище, постройката и всички в нея избухват в пламъци.
Той довърши изречението си бързо, точно когато група германски ученички в плисирани поли, дошли на екскурзия, мина покрай тях на площада, точейки се в колона към входа на църквата. Лус видя как няколко от тях се обърнаха да погледнат Даниел, като си шушукаха и се кикотеха, приглаждайки плитките си, в случай, че той хвърли поглед към тях.
Той прикова поглед върху Лус. Още изглеждаше нервен.
– Това е един от множеството по–неизвестни детайли от нашето наказание. Ако паднал ангел пожелае да влезе отново в обсега на Божията милост, трябва да се обърнем направо към Трона. Няма друг път.
– Искаш да кажеш, че никога не си стъпвал в църква? Нито веднъж през хилядите години, откакто си тук?
Даниел поклати глава:
– Нито в храм, или в синагога, или в джамия. Никога. Най–близкото до храм място, в което съм бил, е басейнът на мястото на кръщелния купел в „Меч и Кръст“. Когато е бил лишен от свещеното си предназначение и приспособен за гимнастически салон, табуто било вдигнато. – Той затвори очи. – Ариана влезе веднъж, много отдавна, преди да сключи отново съюз с Небето. Не знаеше какво друго да направи. Така, както го описва...
– Оттам ли е получила белезите по врата си? – Лус докосна инстинктивно собствения си врат, спомняйки си първия час, който прекара в „Меч и Кръст“: как Ариана й връчи откраднато швейцарско джобно ножче, настоявайки Лус да я подстриже. Лус не беше в състояние да откъсне очи от странните, лъскави като мрамор белези на ангела.
– Не. – Даниел извърна поглед смутен. – Това беше нещо друго.
Група туристи позираха с екскурзовода си пред входа. Докато Даниел и Лус си бяха говорили, десет души бяха влезли и излезли от църквата, явно без да оценят красотата на постройката или значимостта й – и въпреки това Даниел, Ариана и цял легион ангели не можеха никога да пристъпят вътре.
Но Лус можеше.
– Аз ще отида. От скицата ти знам как изглежда ореолът. Ако е вътре, ще го намеря и...
– Ти можеш да влезеш, вярно е. – Даниел кимна рязко. – Няма друг начин.
– Няма проблем. – Лус се опита да прозвучи равнодушно.
– Ще чакам тук. – Изражението на Даниел показваше едновременно безпокойство и облекчение. Той стисна ръката й, седна на повдигнатия ръб на един шадраван в центъра на площада и й обясни как би трябвало да изглежда ореолът и как да го свали. – Но внимавай! На повече от хиляда години е, и е крехък! – Зад гърба му, един херувим плюеше неспирна струя вода. – Ако имаш някакъв проблем, Лус, ако нещо ти се стори дори съвсем леко подозрително, тичай обратно тук навън и ме намери.