Църквата беше тъмна и хладна, кръстообразна постройка с ниски наклонени покривни греди, а тежък мирис на тамян обгръщаше въздуха. Лус вдигна една диплянка на английски от входа, после си даде сметка, че не знае как е името на скулптурата. Подразнена на себе си, задето не беше попитала – Даниел щеше да знае, – тя тръгна по тесния неф, покрай безкрайни редици от празни скамейки, с очи, проследяващи серията от четиринайсет картини с изобразените на тях мъки на Христос, покрай високите прозорци.
Въпреки че площадът отвън беше гъмжал от хора, църквата беше относително тиха. Лус чу звука от каубойските си ботуши по мраморния под, докато минаваше покрай една статуя на Мадоната в един от малките параклиси с вратички, които се редяха от двете страни на църквата. Плоските мраморни очи на статуята изглеждаха невъзможно големи, пръстите й – невъзможно дълги и тънки, притиснати молитвено едни към други.
Лус не видя ореола никъде.
В края на нефа тя застана в центъра на църквата, под големия купол, който позволяваше на приглушения блясък на сутрешното слънце да прониква леко през извисяващите се прозорци. Мъж в дълго сиво расо беше коленичил пред олтар. Бледото му лице и белите ръце – присвити до сърцето – бяха единствените открити части на тялото му. Той напяваше полугласно на латински, Dies irae, dies ilia2. Лус разпозна думите от часовете по латински в „Доувър“, но не можеше да си спомни какво означаваха.
Когато тя се приближи, напевният глас на мъжа прекъсна и той вдигна глава, сякаш присъствието й беше смутило молитвата му. Кожата му беше по–бледа от всяка, която тя беше виждала, тънките му устни – почти безцветни, когато се присвиха намръщено към нея. Тя извърна поглед и зави наляво в трансепта, който оформяше кръстовидната форма на църквата, в опит да даде на човека нужното му пространство...
И се озова пред огромен внушителен ангел. Беше статуя, изваяна от гладък бледорозов мрамор, напълно различен от ангелите, които Лус бе опознала толкова добре. Нямаше нищо от ожесточената виталност, която намираше в Кам, нищо от безкрайните сложности, които обожаваше у Даниел. Това бе статуя, създадена от упорито вярващите за други, чиято вяра бе също толкова непреклонна. На Лус ангелът й се струваше празен. Гледаше нагоре, към Рая, а изваяното му тяло блестеше през меките гънки от тъкан, преметнати през гърдите и кръста му. Лицето му, наклонено към небето, на десет фута над това на самата Лус, беше деликатно издялано, от някой с умело докосване, от гърбицата на носа до мъничките кичурчета коса, които се къдреха над ухото му. Ръцете му сочеха към небето, сякаш искаха прошка от някого горе за отдавна извършен грях.
– Buon giorno3. – Внезапно разнесъл се глас накара Лус да подскочи. Не беше видяла свещеника да се появява в тежкото, дълго до пода черно расо, не беше видяла притвора в края на трансепта, от чиято украсена с резба махагонова врата току–що се беше появил свещеникът.
Той имаше жълт като восък нос и големи уши и беше достатъчно висок, за да се извисява над нея, което я накара да се почувства неловко. Тя се насили да се усмихне и отстъпи една крачка. Как щеше да отмъкне реликва от обществено място като това? Защо не беше помислила за това преди, на площада? Не можеше дори да говори...
После си спомни. Можеше да говори италиански. Беше го научила – повече или по–малко – мигновено, когато беше прекрачила през Вестителя в предните бойни линии недалече от река Пиаве.
– Тази скулптура е прекрасна – каза тя на свещеника.
Италианският й не беше перфектен – говореше по–скоро така, сякаш е била безупречна преди години, но е изгубила увереността си. Въпреки това акцентът й беше достатъчно добър и свещеникът изглежда разбра.
– Наистина е такава.
– Работата на скулптора с... длетото – каза тя, като разпери широко ръце, сякаш оглеждаше критично творбата, – сякаш е освободил ангела от камъка. – Насочвайки широко отворените си очи обратно към скулптурата, опитвайки се да изглежда възможно най–невинно, Лус се завъртя около ангела. Наистина, златен, украсен със стъкло ореол увенчаваше главата му.
Само че не бе нащърбен на местата, на които предполагаше скицата на Даниел. Може би беше реставриран.