Свещеникът кимна мъдро и каза:
– Никой ангел не е бил свободен след греха на Падението. Умелите очи могат да видят и това.
Даниел й беше казал трика, с който да освободи ореола от главата на ангела: да хване ореола като волан и уверено, но леко да го завърти два пъти в посока, обратна на часовниковата стрелка.
– Тъй като е направен от стъкло и злато, той е трябвало да бъде добавен към скулптурата по–късно. Затова в камъка е издялана основа, а в ореола е направена съответстваща дупка. Само две силни, но внимателни завъртания. – Това щеше да разхлаби ореола от основата му.
Тя хвърли поглед нагоре към огромната статуя, извисяваща се над нея и ръцете на свещеника.
Правилно.
Свещеникът дойде да застане до Лус.
– Това е Рафаил, Лечителят.
Лус не познаваше никакви ангели на име Рафаил. Запита се дали този беше истински, или измислица на църквата.
– Аз, ъм, прочетох в един туристически справочник, че датира отпреди класическата епоха. – Тя огледа тънката мраморна ос, която свързваше ореола с главата на ангела. – Тази скулптура не е ли била донесена в църквата по време на Кръстоносните походи?
Свещеникът вдигна ръце над гърдите си и дългите свободни ръкави на расото му се набраха на лактите.
– Мислите си за оригинала. Намирал се е точно на юг от Дорсодуро в Църквата на Малките чудеса на Острова на Тюлените и изчезнал заедно с църквата и острова, когато и двете, както знаем, потънали в морето преди столетия.
– Не. – Лус преглътна с усилие. – Не знаех това.
Кръглите му кафяви очи се приковаха върху нейните.
– Сигурно сте нова във Венеция – каза. – В крайна сметка, всичко тук рухва в морето. Всъщност, не е толкова зле. Как иначе щяхме да станем толкова опитни в репродукциите? – Той хвърли поглед нагоре към ангела, прокара дългите си кафяви пръсти по мраморния пиедестал. – Тази е създадена по поръчка само за петдесет хиляди лири. Не е ли забележително?
Не беше забележително: беше ужасно. Истинският ореол беше потънал в морето? Сега вече никога нямаше да го намерят; никога нямаше да научат истинското местонахождение на Падението; никога нямаше да успеят да попречат на Луцифер да ги унищожи. Едва бяха започнали това пътуване, а вече изпъждаше, че всичко е загубено.
Лус се запрепъва назад, едва намирайки дъх да благодари на свещеника. Чувствайки се отмаляла и объркана, тя едва не се препъна в бледия молител, който я погледна намръщено, докато тя вървеше бързо към вратата.
В мига щом прекрачи прага, тя затича. До фонтана Даниел и хвана за лакътя.
– Какво стана?
Лицето й сигурно беше издало всичко. Тя му разказа историята, като с всяка дума униваше все повече. Докато стигна до начина, по който свещеникът се беше похвалил за изгодната репродукция, по бузата й вече се плъзгаше сълза.
– Сигурна ли си, че е нарекъл катедралата „Църквата на малките чудеса“? – попита Даниел, като се завъртя, за да погледне през площада. – На Острова на тюлените?
– Сигурна съм, Даниел, няма я вече. Погребана е под водата...
– И ние ще я намерим.
– Какво? Как?
Той вече я беше сграбчил за ръката и поглеждайки изкосо назад през вратите на църквата, затича през площада.
– Даниел...
– Умееш да плуваш.
– Не е смешно.
– Не, не е. – Той спря да тича и се обърна да я погледне: хвана брадичката й в дланта си. Сърцето й препускаше бясно, но очите му, приковани върху нейните, накараха всичко да забави ход. – Не е идеално, но ако това е единственият начин да се сдобием с артефакта, значи така ще го вземем. Нищо не може да ни спре. Знаеш това. Не можем да позволим нищо да ни спре.
* * *
Мигове по–късно бяха отново в гондолата, която Даниел насочваше с веслата към морето – придвижваше я бързо като моторница с всеки замах на греблото. Профучаха с бясна скорост покрай всички останали гондоли в канала, като правеха остри завои покрай ниски мостове и издаващите се напред ъгли на сградите, като оплискваха с вода разтревожени лица в съседни гондоли.
– Знам този остров – каза Даниел: дори не се беше задъхал. – Намираше се на половината път между Сан Марко и Ла Гуидека. Но наблизо няма къде да оставим лодката. Ще трябва да слезем от гондолата. Ще се наложи да скочим от лодката и да плуваме.
Лус хвърли поглед през страничния борд на гондолата в мътната зелена вода, която се движеше бързо под нея. Липса на бански костюм. Хипотермия. Италиански еквиваленти на Чудовището от Лох Нес в невидими дълбини от тиня. Пейката на гондолата под нея беше леденостудена, а водата миришеше на кал, смесена с канални нечистотии. Всичко това премина светкавично през ума на Лус, но когато погледът й се спря върху очите на Даниел, изражението му уталожи страха й.