Той имаше нужда от нея. Тя беше до него, без въпроси.
– Добре.
Когато стигнаха открития проток, където водите на канапите се изпразваха в пространството между краищата на островите, цареше истински туристически хаос: Водата гъмжеше от водни таксита, натоварени с туристи, повлекли куфари на колелца към хотелите; моторни лодки, наети от богати, елегантни пътешественици; ярки аеродинамични каяци, които превозваха американски туристи с окачени на шиите слънчеви очила. Гондоли, баржи и полицейски патрулни лодки кръстосваха водата с висока скорост, като едва успяваха да не се сблъскат.
Даниел маневрираше без усилие, сочейки в далечината.
– Виждаш ли кулите?
Лус се взря над пъстроцветните лодки. Хоризонтът беше едва различима линия, където сиво–синият цвят на небето докосваше по–тъмния сиво–син нюанс на водата.
– Не.
– Фокусирай погледа си, Лус.
След няколко мига две малки зеленикави кули – толкова далече, колкото не би могла да си представи, че ще може да види без телескоп – се откриха пред погледа й.
– О. Там.
– Това е всичко, което е останало от църквата. – Даниел започна да гребе по–бързо, когато броят на лодките около тях се увеличи. Водата стана по–вълниста, придоби по–наситения тъмнозелен цвят на вечнозелено растение, мирисът й започна да напомня повече този на морето, отколкото на странно привлекателната мръсотия на Венеция. Косата на Лус се вееше на вятъра, който й се струваше все по–студен, колкото повече се отдалечаваха от сушата. – Да се надяваме, че нашият ореол не е бил плячкосан от водолазни екипи, търсещи подводни съкровища.
След като Лус се беше качила обратно в гондолата, Даниел я беше помолил да го почака само за миг. Беше изчезнал по тясна уличка и се беше появил отново сякаш само секунди по–късно с малка розова найлонова торбичка. Сега, когато й я подхвърли, Лус измъкна чифт очила за плуване. Изглеждаха глупаво скъпи и не особено функционални: мораво–черни, с модни ангелски криле по краищата на стъклата. Лус не помнеше кога за последен път беше плувала с очила, но когато погледна към обвитата в черни сенки вода, се зарадва, че може да ги дръпне над очите си.
– Очила за плуване, но не и бански костюм? – попита тя.
Даниел се изчерви.
– Предполагам, че беше глупаво. Но бързах, мислех само какво ще ти е нужно, за да вземеш ореола. – Той потопи веслото отново във водата, придвижвайки гондолата по–бързо от състезателна лодка. – Можеш да плуваш по бельо, нали?
Сега Лус се изчерви. При нормални обстоятелства въпросът можеше да й се стори възбуждащ, нещо, на което и двамата щяха да се изкикотят. Не и през тези девет дни. Тя кимна. Вече осем дни. Даниел беше убийствено сериозен. Лус само преглътна с усилие и каза:
– Разбира се.
Двете сиво–зелени кули станаха по–големи, по–ясно очертани, а после стигнаха до тях. Бяха високи и конусообразни, направени от покрити с патина медни плоскости. Изглеждаха, сякаш някога са били увенчани от малки медни флагчета с форма на сълза, изработени така, че да изглеждат, сякаш се развяват на вятъра, но едното флагче беше осеяно с олющени дупки, а другото се бе откъснало напълно от пилона си. В откритата водна шир, издадените напред шпилове изглеждаха причудливо, загатващи за хлътнала като пещера катедрала в дълбините. Лус се запита колко ли отдавна беше потънала църквата, на каква ли дълбочина се намираше.
Мисълта да се гмурне там долу с нелепи водолазни очила и обикновено бельо я накара да потръпне.
– Тази църква сигурно е огромна – каза тя. Искаше да каже: Не мисля, че мога да направя това. Не мога да дишам под вода. Как ще открием един малък ореол, потънал насред морето?
– Мога да те сваля до самия параклис, но само дотам. Стига да не пускаш ръката ми. – Даниел протегна топлата си ръка, за да помогне на Лус да се изправи в гондолата. – Дишането няма да бъде проблем. Но църквата ще е осветена, което означава, че ще трябва ти да намериш ореола и да ми го донесеш.
Даниел рязко изхлузи тениската си през главата, като я пусна на пейката в гондолата. Измъкна се бързо от панталоните си, съвършено запазвайки равновесие върху лодката, после изрита обувките си за тенис. Лус гледаше, чувствайки как нещо се разбужда в нея, докато си даде сметка, че от нея също се очакваше да се разсъблече. Изрита ботушите си, смъкна си чорапите, измъкна се от джинсите си възможно най–благоприлично. Даниел я държеше за ръката, за да й помогне да запази равновесие: наблюдаваше я, но не така, както би очаквала. Тревожеше се за нея, за настръхналата й кожа. Започна да разтрива ръцете й, когато тя изхлузи пуловера си и застана, замръзваща, по бельо, в гондолата насред венецианската лагуна.