Потрепери отново, изпълнена със студ, страх и нещо неразгадаемо. Но гласът й прозвуча смело, когато дръпна водолазните очила, чиито рамки я стягаха, над очите си и каза:
– Добре, да плуваме.
Държаха се за ръце, точно както последния път, когато бяха плували заедно в „Меч и Кръст“. Когато стъпалата им се повдигнаха от лакирания под на гондолата, ръката на Даниел я изтегли нагоре, по–високо, отколкото би могла да скочи сама – а после се гмурнаха.
Тялото й раздели повърхността на морето, което не беше толкова студено, колкото беше очаквала. Всъщност, колкото повече се приближаваше до Даниел, толкова по–топла ставаше водната диря около тях.
Той сияеше.
Разбира се, че сияеше. Тя не беше искала да изрича на глас страховете си за това колко тъмна и непристъпна ще бъде църквата под водата, а сега осъзна, както винаги, че Даниел вечно се грижеше за нея. Даниел щеше да осветява пътя й към ореола със същата трептяща бяла светлина, която Лус беше виждала в много от предишните животи, които бе посетила Неговото сияние хвърляше отблясъци, които играеха по мътната вода, обгръщайки Лус в себе си, прекрасно и изненадващо, като дъга след дъжд, извиваща се дръзко в черно нощно небе.
Плуваха надолу, хванати за ръце, окъпани във виолетова светлина. Водата беше мека и гладка като коприна, безмълвна като празна гробница. На около дузина стъпки разстояние, морето потъмня, но светлината на Даниел още осветяваше водата на няколко фута около тях. След още дузина стъпки фасадата на църквата се показа.
Беше прекрасна. Океанът я бе съхранил, а прекрасното сияние на Даниел хвърляше омайващ виолетов отблясък по смълчаните й стари камъни. Двата шпила над повърхността очертаваха плосък покрив с каменни скулптурни изображения на светци от двете страни. Имаше пана от наполовина разпаднали се мозайки, които изобразяваха Иисус с някои от апостолите. Всичко беше гъсто обрасло с мъх и гъмжащо от морски създания: миниатюрни рибки, които се стрелкаха вътре и вън от алковите, морски анемони, които се подаваха от изображенията на чудеса, змиорки, измъкващи се от потайни ъгли, където някога бе имало венециански тела. Даниел стоеше до нея, следвайки хрумванията й, осветявайки пътя й.
Тя заплува покрай дясната страна на църквата, надничайки през разбити прозорци от цветно стъкло, като винаги преценяваше на око разстоянието обратно до повърхността, до въздуха.
Приблизително в момента, в който очакваше, дробовете на Лус започнаха да се напрягат. Но все още не беше готова да се предаде. Току–що бяха стигнали до мястото, където различиха нещо, което приличаше на олтар. Тя стисна зъби и издържа изгарящото усещане още малко.
Държейки се за ръката на Даниел, тя надникна в един от прозорците близо до трансепта на църквата. Осмели се да пъхне и вътре главата и раменете си и Даниел се притисна възможно най–плътно към стената на църквата, за да освети вътрешността й.
Не видя нищо, освен прогнили скамейки и каменен олтар, разцепен на две. Останалото тънеше в сенки, а Даниел не можеше да се приближи, за да й даде още светлина. Тя почувства напрежение в дробовете и се паникьоса – но после, някак, усещането изчезна и тя се почувства така, сякаш разполага с огромно количество време, преди напрежението и паниката да се върнат. Сякаш имаше прагове на дишането и Лус можеше да премине през няколко от тях, преди положението да стане наистина сериозно. Даниел я наблюдаваше, кимайки, сякаш разбираше, че тя може да продължи още малко по–дълго.
Подмина с плуване още един някогашен прозорец и в един хлътнал ъгъл на църквата проблесна нещо златисто. Даниел също го видя. Той доплува до нея, като внимаваше да не проникне в църквата. Хвана ръката й и посочи към проблясъка. Виждаше се само връхчето на ореола. Самата статуя изглеждаше, сякаш бе потънала през някаква рухнала част от пода. Лус доплува по–близо, задръствайки въздуха пред себе си с мехурчета, без да е сигурна как да изтръгне ореола и да го освободи. Не можеше да чака повече. Дробовете й пламтяха. Даде на Даниел знак да се качи.
Той поклати глава.
Когато тя трепна изненадано, той я издърпа извън църквата и я взе в обятията си. Целуна я жадно и усещането беше толкова хубаво, но...
Но не, той не просто я целуваше. Вкарваше въздух в дробовете й. Тя пое целувките му, задъхвайки се, почувства как чистият въздух нахлува в нея, захранвайки дробовете й точно когато имаше чувството, че ще се пръснат. Сякаш той имаше безкраен запас и Лус жадуваше да получи толкова, до колкото успееше да се добере. Ръцете им взаимно потърсиха почти голите им тела, така изпълнени със страст, сякаш се целуваха заради чистата наслада. Лус не искаше да спре. Но имаха само осем дни. Когато тя най–сетне кимна, че се е наситила, Даниел се усмихна широко и се отдръпна.