Върнаха се до малкия отвор, където някога се беше намирал прозорецът. Даниел доплува до него, а после спря, насочвайки тялото си към отвора, така че светлината му да блести вътре и да осветява пътя й. Тя се промъкна бавно през прозореца и мигновено изпита студ и невероятна клаустрофобия. Това беше странно, защото катедралата беше огромна: таваните й бяха високи сто фута, а цялото място беше на разположение на Лус.
Може би това беше проблемът. От другата страна на прозореца Даниел й се струваше твърде далече. Поне можеше да види ангела далече напред – и сиянието на Даниел точно отвън. Заплува към златния ореол, сграбчи го в ръцете си. Спомни си указанията на Даниел и завъртя ореола, сякаш управляваше автобус на „Грейхаунд“.
Той не помръдна.
Лус стисна лъскавия ореол по–силно. Разлюля го напред–назад, влагайки цялата си сила.
Съвсем бавно, ореолът изскърца и се измести с един сантиметър наляво. Тя се напрегна отново да го накара да поддаде и от раздразнението й по повърхността се появиха мехурчета. Точно когато започваше да се чувства изтощена, ореолът се разхлаби и се завъртя. Лицето на Даниел се изпълни с гордост, докато я наблюдаваше. Тя почти не мислеше за дъха си, когато се напрегна да развие ореола.
Той остана в ръцете й. Тя изписка от удоволствие и се възхити на впечатляващата му тежест. Но когато вдигна поглед към Даниел, той вече не гледаше към нея. Взираше се нагоре, нататък в далечината.
Секунда по–късно го нямаше вече.
Да се пазариш на сляпо
Сама в мрака, Лус газеше по водата.
Къде беше той?
Тя доплува по–близо до кратера в дъските на пода, през който беше пропаднал ангелът – където, само секунди преди това, сиянието на Даниел беше заедно с нея, осветявайки пътя й.
Нагоре. Това беше единственият вариант.
Натискът в дробовете й нарастваше и се разпростираше през останалата част от тялото й, барабанейки в главата й. Повърхността беше далече, а досега въздухът, който Даниел бе вкарал в дробовете й, вече го нямаше. Не можеше да види ръката си пред лицето. Не можеше да мисли. Не можеше да изпадне в паника.
Лус се оттласна със сила от прогнилите дъски на пода, мятайки се презглава във водата, за да застане с лице към мястото, където мислеше, че би трябвало да се намира приземният прозорец, през който беше влязла в катедралата. Треперещите й ръце опипваха непристъпните стени на приземната част, мъчейки се да намерят тясната пролука, през която трябваше да се промъкне обратно.
Там.
Пръстите й посегнаха извън развалината и почувстваха по–топлата вода оттатък. В тъмнината, проходът изглеждаше още по–малък и по–непроходим, отколкото когато Даниел беше там, сияещ, осветяващ пътя й. Но беше единственият изход.
Неудобно пъхнала ореола под брадичката си, Лус се оттласна напред, като натисна с лакти външната стена на сградата, за да провре през нея тялото си. Първо раменете, после кръста, след това...
Болка раздра хълбока й.
Левият й крак се беше заклещил, натъквайки се на нещо, което тя не можеше да достигне или да види. Сълзи опариха очите й и тя изплака в пристъп на безсилен гняв. Загледа как мехурчетата от устата й се носят плавно нагоре – нагоре, където трябваше да е тя, – отнасяйки със себе си повече енергия и кислород, отколкото имаше останали в нея.
С половината от тялото си, провряно през прозореца, и другата половина – заклещена вътре, Лус се бореше, вцепенена от ужас. Само ако Даниел беше тук...
Но Даниел го нямаше тук.
Като държеше ореола с една ръка, тя провря другата обратно през тесния прозорец, плъзгайки я до тялото си, като се опита да стигне до стъпалото си. Пръстите й докоснаха нещо студено, еластично и непознато. Парче от него остана в ръцете й, после се натроши на прах. Тя се сгърчи отвратено, докато се опитваше да извие крака си и да го освободи от хватката на нещото. Зрението й започваше да се замъглява, а ноктите на ръцете й удряха и дърпаха, а глезенът й се разрани от всичките й усилия да се освободи – после внезапно тя се озова на свобода.
Кракът й рязко се стрелна напред, а коляното й се удари в ронещата се стена толкова остро, че тя разбра, че го е порязала, но нямаше значение. Ожесточено измъкна останалата част от тялото си през прозореца.
Ореолът беше у нея. Беше свободна.
Но не беше възможно да има в дробовете си достатъчно въздух, за да стигне до повърхността. Тялото й се тресеше силно, краката й едва реагираха на командите да плуват, а пред очите й кръжаха замъглени черно–червени петна. Чувстваше се мудна и със забавени реакции, сякаш плуваше през циментов разтвор.