После се случи нещо удивително: Тъмните води около нея се осветиха от потрепващо сияние, и тя беше обгърната от топлина и светлина като от лятна зора.
Една ръка се появи и се протегна към нея.
Даниел. Тя пъхна пръстите на едната си ръка в силната му широка длан, като притисна ореола плътно към гърдите си с другата.
Лус затвори очи, докато летеше с Даниел нагоре в подводното небе.
Сякаш мина само секунда и те излязоха на повърхността в ослепително ярка слънчева светлина. Лус инстинктивно пое в дробовете си възможно най–голямата глътка въздух, стряскайки себе си с дрезгавия стон, който излезе от гърлото й, обвила едната си ръка около врата, за да насочи въздуха надолу, а с другата рязко смъкна очилата.
Но – беше странно. Тялото й сякаш не се нуждаеше от толкова много въздух, колкото й казваше умът. Чувстваше се замаяна, вцепенена от внезапната стряскаща слънчева светлина, но, странно, не беше на косъм от припадъка. Нима не се беше намирала там долу толкова дълго, колкото си мислеше? Дали внезапно се беше научила да сдържа дъха си много по–добре? Лус почувства как прилив на спортна гордост се добавя към облекчението й от това, че бе оцеляла.
Ръцете на Даниел намериха нейните под водата.
– Добре ли си?
– Какво стана с теб? – проплака тя. – Почти...
– Лус – предупреди я той. – Тихо.
Пръстите му преминаха по нейните и безмълвно я освободиха от ореола. Тя осъзна колко тежък беше предметът, едва след като се освободи от него. Но защо Даниел се държеше толкова странно, защо измъкваше ореола от нея толкова потайно, сякаш имаше нещо за криене?
Трябваше само да проследи тъмновиолетовия му поглед.
Когато Даниел ловко я беше довел с плуване до повърхността, бяха изплували на място, различно от онова, през което бяха влезли. Лус осъзна, че макар по–рано да бяха видели потъналата катедрала откъм предната страна – само двата сиво–зелени шпила, издигащи се от потъналите си кули – сега се намираха почти точно над центъра на църквата, където някога сигурно се беше намирал нефът.
Сега от двете им страни имаше две дълги редици от подпорни арки, които някога сигурно бяха поддържали рушащите се в момента каменни стени на дългия неф на църквата. Арките бяха почернели от мъх и не бяха и наполовина толкова високи като шпиловете на фасадата. Скосените им каменни върхове се подаваха на повърхността на водата – което ги превръщаше в идеални скамейки за групата от двайсетина Прокуденици, обградили в момента Лус и Даниел.
Когато ги разпозна – редица от светлокафяви тренчкоти, бледа кожа, мъртви очи, – Лус потисна едно задъхано ахване.
– Здрасти – каза един.
Не беше Фил, мазният, угодлив Прокуденик, който се беше преструвал, че е гадже на Шелби, а сетне бе повел битка срещу ангелите в задния двор на родителите на Лус. Не видя лицето му сред Прокудениците – само шайка безчувствени и равнодушни създания, които не разпозна и не желаеше да опознава.
Паднали ангели, които не бяха успели да вземат решение, в известни отношения Прокудениците бяха противоположност на Даниел, който беше отказал да вземе нечия друга страна, освен тази на Лус. Прогонени от Рая заради нерешителността си, ослепени от Ада, слепи за всичко, освен най–мъждивото сияние на душите, Прокудениците представляваха отблъскващо сборище. Взираха се в Лус, както последния път, с призрачни, празни очи, които не можеха да видят тялото й, и въпреки това долавяха нещо в душата й, което подсказваше, че тя е „цената“.
Лус се почувства уязвима, хваната в капан. От злобните усмивки на Прокудениците водата ставаше по–студена. Даниел доплува по–близо и тя почувства лекото докосване на нещо меко до гърба си. Той беше разперил криле във водата.
– Няма да е благоразумно да правите опити за бягство – монотонно изрече един Прокуденик зад Лус, сякаш доловил раздвижването на крилете на Даниел под водата. – Един поглед зад гърба ви би трябвало да ви убеди, че ви превъзхождаме по численост и е нужна само една от тези. – Той разтвори тренчкота ги, за да покаже колчан със сребърни звездни стрели.
Прокудениците ги бяха обкръжили, покачени върху каменните останки на потънал венециански остров. Изглеждаха надменни, мрачни, с тренчкотите, завързани на възел на кръста, прикриващи мръсните им, тънки като тоалетна хартия криле. Лус помнеше от битката в задния двор на родителите си, че женските Прокуденици бяха точно толкова безсърдечни и безмилостни като мъжките. Това беше само преди няколко дни, но и се струваше, че са минали години.