– Но ако предпочитате да ни изпитате... – Прокуденикът пъргаво зареди в лъка си една стрела и Даниел не успя напълно да прикрие подръпването си.
– Тишина. – Един от Прокудениците се надигна, за да застане върху контрафорса. Не носеше тренчкот, а дълго сиво расо, и Лус ахна, когато той вдигна ръка да дръпне назад качулката си и разкри изпитото си лице. Той беше бледият напяващ мъж от катедралата. Беше я наблюдавал през цялото време, чувайки всичко, което беше казала на свещеника. Сигурно я беше проследил дотук. Безцветните му устни се разкривиха в усмивка.
– И така – изръмжа той. – Тя намери ореола.
– Това не е ваша работа – изкрещя Даниел, но Лус долови отчаянието в гласа му. Все още не знаеше защо, но Прокудениците възнамеряваха да се заемат с нея. Вярваха, че от нея по някакъв начин зависи тяхното избавление, завръщането им в Рая, но сега логиката им й убягваше точно толкова, колкото и в задния двор на родителите й.
– Не ни оскърбявайте с лъжите си – изрече гръмогласни Прокуденикът с расото. – Знаем какво търсите, а вие знаете, че нашата мисия е да ви спрем.
– Не разсъждавате ясно – каза Даниел. – Не виждате това каквото е в действителност. Дори вие не може да искате...
– Луцифер да пренапише историята? – Белите очи на Прокуденика се забиваха като свредели в пространството между него и Лус. – О, да, всъщност много бихме искали това.
– Как можеш да казваш това? Всичко – светът, самите ни същности, каквито ги познаваме сега – ще бъдат унищожени. Цялата Вселена, е цялото съзнание, ще изчезне.
– Наистина ли мислиш, че животът ни през последните шест хиляди години е нещо, което си заслужава да се запази? – Очите на предводителя се присвиха. – По–добре да ни изтрие от лицето на земята. По–добре да заличи това сляпо съществувание, преди да започнем да изчезваме. Следващия път... – Той отново насочи лишените си от зрение очи в посоката на Лус. Тя ги проследи как се завъртяха в орбитите си, насочвайки се към душата й. И тя започна да гори. – Следващия път няма да си навличаме гнева на Небесата по такъв глупав начин. Ще бъдем приети отново от Трона. Ще изиграем картите си по–разумно. – Слепият му поглед се задържа върху душата на Лус. Той се усмихна. – Следващия път ще имаме... помощ.
– Няма да имате нищо, точно както сега. Отдръпни се, Прокуденико. Тази война е по–важна от вас.
Прокуденикът с расото завъртя в ръце една звездна стрела и се усмихна.
– Толкова ужасно лесно ще бъде да те убия сега.
– Цяло ангелско войнство вече се сражава за Лусинда. Ще спрем Луцифер, а когато го сторим и настъпи време да се справим с незначителните създания като вас, Прокудениците ще съжаляват за този момент, заедно с всичко, което сте сторили след Падението.
– В следващия си ход Прокудениците ще се съсредоточат върху това момиче още от началото. Ще я омаем, както винаги си я омайвал ти. Ще я накараме да повярва на всяка наша пума, както направи ти. Изучавахме методите ти. Знаем какво ни правим.
– Глупаци! – извика Даниел. – Мислите си, че следващия път ще бъдете по–хитри или по–смели? Мислите си, че изобщо ще си спомните този момент, този разговор, този гениален план? Няма да сторите нищо, освен да допуснете същите грешки като този път. Всички ще го направим. Единствено Луцифер ще помии предишните си грешки. А неговите стремежи са насочени само към удовлетворяването на най–долните му желания. Със сигурност помните как изглежда душата му – каза Даниел остро, – дори и да не виждате нищо друго.
Прокудениците се надигнаха от прогнилите си наблюдателници.
– Аз помня – чу Лус да изрича твърдо един Прокуденик зад нея.
– Луцифер беше най–сияйният от всички ангели – обади се друг, изпълнен с носталгия. – Толкова прекрасен, че блясъкът му ни заслепяваше.
Лус осъзна, че бяха чувствителни по отношение на уродливостта си.
– Прекратете тези двусмислени приказки! – Над тях се проникна по–силен глас. Прокуденикът с расото, диригентът на това изпълнение. – В следващото действие от тази драма, Прокудениците ще прогледнат отново. Зрението ще доведе до мъдрост, а мъдростта ще ни въведе обратно през Райските порти. Ще бъдем привлекателни за Цената. Тя ще ни упъти.
Лус потръпна, притисната към Даниел.
– Може би всички можем да получим втори шанс за спасение. – Даниел се обърна към тях. – Ако успеем да спрем Луцифер... няма причина вашият вид да не може също...
– Не! – Прокуденикът в расото се хвърли от арката към Даниел: тъмните му, опърпани криле се разпериха широко с пукот като от чупеща се клонка.