Крилете на Даниел около кръста на Лус разхлабиха хватката си и ореолът беше тикнат обратно в ръцете й, когато Даниел се издигна от водата, за да се защити. Главатарят с расото не можеше да се мери е Даниел, който се изстреля нагоре и му нанесе десен прав удар.
Прокуденикът политна назад на двайсет стъпки, плъзгайки се по водата като камък. Изправи се и се върна върху контрафорса, където бе „кацнал“. С едно махване на бледата си ръка даде знак на останалите от групата си да се издигнат в кръг вън въздуха.
– Знаеш коя е тя! – изкрещя Даниел. – Знаеш какво означава това за всички нас. Поне веднъж в съществуването си направи нещо смело, вместо да се държиш малодушно.
– Как? – предизвика го Прокуденикът. От крайчеца на одеждите му струеше вода.
Даниел дишаше тежко, гледайки към Лус и към златния ореол, който проблясваше през водата. За миг във виолетовите му очи се появи изражение на паника – а после той направи последното нещо, което Лус би очаквала.
Вгледа се дълбоко в мъртвите бели очи на Прокуденика, протегна ръката си с дланта нагоре и каза:
– Присъедини се към нас.
Прокуденикът нададе продължителен мрачен смях.
Даниел не трепна.
– Прокудениците не работят за никого, освен за себе си.
– Дадохте това да се разбере ясно. Никой не иска от вас да се обвързвате. Но недейте да работите против единствената праведна кауза. Възползвайте се от този шанс да спасите всички, включително себе си. Присъединете се към нас в битката срещу Луцифер.
– Това е номер! – извика едно от момичетата–Прокуденици.
– Той иска да ви измами, за да спечели свободата си.
– Вземете момичето!
Лус се втренчи ужасено в Прокуденика с расото, който кръжеше над нея. Той се приближи, с хищно разширени очи, с голи ръце, които трепереха, докато посягаха към нея. По–близо, по–близо. Тя изпищя...
Но никой не чу писъка, защото в този миг светът се надипли. Въздухът, светлината и всяка частица в атмосферата сякаш се удвоиха и се разцепиха, после се нагънаха в себе си с гръмотевичен пукот.
Случваше се отново.
През гъстото множество от кафяви тренчкоти и мръсни криле, небето беше придобило мътен и мъглив сив оттенък, както последния път в библиотеката на „Меч и Кръст“, когато всичко беше започнало да трепери. Нов времетръс. Луцифер се приближаваше.
Огромна вълна се разби над главата й. Лус започна да се мига, сграбчвайки здраво ореола, шляпайки като обезумяла с крака, за да задържи главата си над водата.
Видя лицето на Даниел, когато от лявата им страна се разнесе силно скърцане. Белите му криле се рееха към нея, но не достатъчно бързо.
Последното, което Лус видя, преди главата й да се потопи под водата, сякаш се случи на забавен кадър: Сиво–зеленият шпил на църквата се прегъна във водата, накланяйки се съвсем леко към главата й. Сянката му се уголеми, докато с глух звук дръпна Лус надолу в тъмнината.
* * *
Лус се събуди, полюлявайки се върху една вълна. Намираше се върху водно легло.
Червени, украсени с дантела мрежести завеси бяха спуснати върху прозорците. Сива светлина, промъкваща се през пролуките в сложно изработената дантела, загатваше, че се здрачава. Главата я болеше, а глезенът й пулсираше. Претърколи се и черните копринени чаршафи – и се озова лице в лице с момиче със сънен поглед, с буйна разчорлена руса коса.
Момичето изпъшка и примигна с покрити с плътни очни сенки сребристи клепачи, като протегна отпуснат юмрук над главата си.
– О – изрече то, като прозвуча съвсем не толкова изненадано да се събуди до Лус, колкото Лус се чувстваше да се събуди до него. – Докога стояхме снощи? – завалено попита момичето на италиански. – Това парти беше щура работа.
Лус се хвърли назад и падна от леглото, потъвайки в мек бял килим. Стаята приличаше на пещера, студена и със застоял мирис, с тъмносиви тапети и огромно легло със заоблени крака и табли в горния и долния край върху голям килим в средата. Нямаше представа къде се намира, как е попаднала там, с чий халат за баня е облечена, кое беше това момиче и на какво парти мислеше момичето, че е била Лус предишната вечер. Дали по някакъв начин беше паднала във Вестител? До леглото имаше столче за крака със зеброви шарки. Върху него бяха спретнато сгънати дрехите, които беше оставила в гондолата – белият пуловер, който беше облякла два дни преди това в къщата на родителите си, износените й джинси, каубойските й ботуши, подпрени един на друг отстрани. Сребърният медальон с гравираната отпред роза – беше го пъхнала в ботуша си точно преди двамата с Даниел да се гмурнат във водата – почиваше върху поднос от стъклени нишки върху нощната масичка.