Нахлузи го отново през главата си и се вмъкна непохватно в джинсите си. Момичето в леглото беше заспало отново, с лице, покрито с черна копринена възглавница, изпод която се беше разпиляла оплетената й руса коса. Лус надникна покрай високата горна табла, откривайки две празни кожени кресла срещу пламтяща камина на далечната стена и монтиран над нея телевизор с плосък екран.
Къде беше Даниел?
Тя закопчаваше ципа на втория си ботуш, когато чу глас през открехнатите френски врати срещу леглото.
– Няма да съжаляваш за това, Даниел.
Преди той да успее да реагира, ръката на Лус вече беше върху дръжката на вратата – и тя го откри от другата страна, седнал върху тясно канапе със зеброва шарка в дневната, срещу прокуденика Фил.
Щом я видя на вратата, Даниел се изправи на крака. Фил също се надигна, заставайки сковано до стола си. Ръцете на Даниел бързо обходиха лицето на Лус, докосвайки леко челото й, което – даде си сметка Лус – беше натъртено и чувствително на допир. – Как се чувстваш?
– Ореолът...
– Ореолът е в нас. – Даниел посочи огромния позлатен стъклен диск, положен върху голямата дървена маса за хранене в съседната стая. Един Прокуденик седеше на масата, тъпчейки се с кисело мляко, друг се бе облегнал на вратата със скръстени на гърдите ръце. И двамата бяха с лице към Лус, но беше невъзможно да се определи дали си дават сметка за това. Чувстваше се напрегната в близост до тях, усещаше мраз във въздуха, но се доверяваше на спокойното държание на Даниел.
– Какво стана с Прокуденика, с когото се биеше? – попита Лус, търсейки с поглед бледото създание с расото.
– Не се притеснявай за него. Ти си тази, за която се тревожа.
Говореше й толкова нежно, сякаш бяха сами.
Тя си спомни как шпилът на църквата се наклони към нея, когато катедралата рухна под водата. Спомни си как крилете на Даниел хвърлиха сянка над всичко, когато се наведоха към нея.
– Удари си лошо главата. Прокудениците ми помогнаха да те извадя от водата и ни доведоха тук, за да си починеш.
– Колко време съм спала? – попита Лус. Свечеряваше се. – Колко време ни остава...
– Седем дни, Лус – каза Даниел тихо. От гласа му разбра, че и той също като нея си даваше сметка как времето се изплъзва от тях.
– Е, не бива да губим повече време тук. – Тя хвърли поглед към Фил, който доливаше своята чаша и тази на Даниел от една бутилка с нещо червено, наречено „Кампари“.
– Не ти ли харесва апартаментът ми, Лусинда Прайс? – попита Фил, като се престори, че оглежда обзаведената в постмодерен стил дневна за първи път. Стените бяха покрити с картини в стила на Джаксън Полак, но този, в когото Лус не можеше да престане да се взира, беше Фил. Кожата му беше по–бледа, отколкото си я спомняше, с плътни пурпурни кръгове около празните му очи. Ставаше й студено всеки път щом си спомнеше как опърпаните му криле държаха нейното отражение във въздуха над задния двор на родителите й, готов да полети и да я отнесе на тъмно и далечно място.
– Разбира се, не мога да видя особено добре никаква част от него, но ми казаха, че ще бъде декориран по начин, очарователен за младите дами. Кой е знаел, че ще развия такъв вкус към простосмъртната плът след времето, което прекарах с твоята приятелка–Нефилим, Шелби? Запозна ли се с приятелката ми, в спалнята? Тя е сладко момиче: всичките са толкова сладки.
– Трябва да вървим. – Лус заповеднически подръпна ризата на Даниел.
Останалите Прокуденици в стаята застанаха нащрек.
– Сигурни ли сте, че не можете да останете за едно питие? — попита Фил, като посегна да напълни трета чаша с вишневата на цвят течност, която неумело разля. Даниел покри ръба на чашата с ръка, като вместо това си наля от бутилка газирана напитка с вкус на грейпфрут.
– Седни, Лус – каза Даниел, като й подаде чашата. – Не сме съвсем готови за тръгване.
Двамата седнаха, а другите двама Прокуденици последваха примера им.
– Приятелят ти е много благоразумен – отбеляза Фил, като качи калните си военни ботуши върху мраморната масичка за кафе. – Споразумяхме се, че Прокудениците ще се присъединят към вас в усилията ви да спрете Утринната Звезда.
Лус се сгуши в Даниел.
– Може ли да поговорим насаме?
– Да, разбира се – отговори вместо него Фил, като отново се надигна сковано и кимна на останалите Прокуденици. – Нека всички да си дадем един миг. – Подреждайки се в редица зад Фил, останалите изчезнаха зад летяща дървена врата в кухнята на апартамента.
Щом останаха сами, Даниел положи ръце върху коленете й.