Даниел отвори ципа на раницата и надникна вътре. Поклати глава, като се смееше.
– Кое е смешното? Какво има вътре? – попита Лус.
– Преди да тръгнем от Венеция, помолих Фил да опакова нещичко от шкафа си с храна. Не се надявай сляп Прокуденик да приготви питателна храна. – Той измъкна цилиндрична картонена опаковка с чипс „Прингълс“ с вкус на чушки, червен пакет с дражета „Малтезерс“, шепа шоколадови бонбони „Бачи“ в сини опаковки, пакет дъвки, няколко малки бутилки диетична кола и няколко стека с пакетчета разтворимо еспресо.
Лус избухна в смях.
– Ще оцелееш ли с това? – попита той.
Лус се сгуши до него и сдъвка няколко малцови дражета, докато гледаше как небето на изток става розово, после – златисто, после – бебешко синьо, докато слънцето се изкачваше над върховете и долините в далечината. Светлината хвърляше странни сенки в планинските процепи. Отначало тя предположи, че поне някои от тях са Вестители, но после осъзна, че не беше така – бяха просто сенки, изтъкани от местеща се светлина. Лус осъзна, че от дни не беше виждала Вестител.
Странно. В продължение на седмици, на месеци, те се бяха появявали пред нея все по–често и по–често, докато почти не можеше да отмести поглед, без да види някой от тях да се полюлява мрачно в някой ъгъл, давайки й знак да се приближи. Сега, изглежда, бяха изчезнали.
– Даниел, какво е станало с Вестителите?
Той се облегна на издатината и издиша дълбоко, после каза:
– Те са заедно с Луцифер и Небесното войнство. Те също са част от Падението.
– Какво?
– Това не се е случвало никога преди. Вестителите принадлежат към историята. Те са сенки на значими събития. Родени са от Падението и затова, когато Луцифер започна тази игра, бяха изтеглени обратно там.
Лус се опита да си го представи: милион потрепващи сенки, обкръжаващи огромна тъмна сфера, с пипала, докосващи повърхността на забвението като слънчеви петна.
– Затова трябваше да долетим дотук, вместо да прекрачваме – каза тя.
Той кимна и захапа едно колелце чипс, повече по силата на навика от общуването с простосмъртни, отколкото от глад.
– Сенките изчезнаха броени мигове след нашето завръщане от миналото. Моментът, в който се намираме точно сега – тези девет дни след първия ход на Луцифер – е граничен. Отделил се е от останалата част от миналото и ако паднем, изцяло ще престане да съществува.
– Къде точно е това? Имам предвид, мястото на Падението.
– Друго измерение, не е място, което мога да опиша. Бяхме по–близо до него там, където те улових, след като се отдели от Луцифер, но все още бяхме много далече.
– Никога не съм мислила, че ще кажа това, но – тя гледаше неподвижните обикновени сенки по планината – те ми липсват. Вестителите бяха връзката ми с миналото.
Даниел взе ръката й и се вгледа дълбоко в очите й.
– Миналото е важно заради цялата информация и мъдрост, които съдържа. Но можеш да се изгубиш в него. Трябва да се научиш да запазваш у себе си познанието за миналото, докато изживяваш настоящето.
– Но сега, когато те си отидоха...
– Сега, когато те си отидоха, можеш да го правиш сама.
Тя поклати глава:
– Как?
– Да видим – каза той. – Виждаш ли онази река близо до хоризонта? – Той посочи към едва забележима синя нишка, която се виеше като змия през хоризонталната равнина на пустинята. Беше почти толкова далече, колкото стигаше погледът на Лус.
– Да, мисля, че я виждам.
– Живял съм близо до това място през четири различни времеви отрязъка, но веднъж, когато живеех тук преди няколкостотин години, имах камила, която нарекох Одед. Беше кажи–речи най–мързеливото създание, което съм виждал да ходи по Земята. Заспиваше, докато я хранех, а да успея да стигна за чая до най–близкия бедуински лагер си беше малко чудо. Но когато те срещнах за пръв път в онзи живот...
– Одед хукна – каза Лус, без да мисли. – Изпищях, защото си помислих, че ще ме стъпче. Ти каза, че никога не си я виждал да се движи така.
– Ами, да – каза Даниел. – Хареса те.
Млъкнаха и се погледнаха, и Даниел се разсмя, когато челюстта на Лус увисна.
– Успях! – извика тя. – Беше точно там, в паметта ми, част от мен. Сякаш се е случило вчера. Спомних си го, без да мисля!
Беше истинско чудо. Всички онези спомени от всички онези животи, които се бяха изгубвали всеки път, когато Лусинда умираше в ръцете на Даниел, някак се връщаха при нея така, както Лус винаги намираше пътя си обратно до Даниел.
Не. Тя намираше пътя си обратно до тях.
Сякаш някаква порта беше оставена отворена след пътуването на Лус през Вестителите. Онези спомени се бяха съхранили в паметта й – от Москва до Хелстън и Египет. Сега се появяваха още.