Внезапно остро осъзна същността си – и не беше само Лус Прайс от Тъндърболт, Джорджия. Беше всяко момиче, което бе представлявала някога, сплав от опит, грешки, постижения и, най–вече, любов.
Тя беше Лусинда.
– Бързо – каза на Даниел. – Можем ли да опитаме пак?
– Добре, какво ще кажеш за още един пустинен живот?
– Живееше в Серенгети, когато те открих. Висока и източени, и най–бързата бегачка в твоето село. Един ден минавах през селото, на път да посетя Роланд, и спрях да пренощувам при най–близкия поток. Всички останали мъже изпитваха голямо недоверие към мен, но...
– Но баща ми ти плати три кожи от зебра за ножа, който носеше в торбата си!
Даниел се ухили:
– Постави ми доста тежки условия.
– Това е удивително – каза тя, почти останала без дъх. Колко неща още таеше в себе си, за които не знаеше? Докъде можеше да се върне в миналото? Извърна се да го погледне в лицето, като вдигна колене към гърдите си и се облегна навътре, така че челата им почти се докосваха. – Можеш ли да си спомниш всичко за миналото ни?
Очите на Даниел омекнаха в ъгълчетата.
– Понякога редът на събитията се обърква в ума ми. Ще призная, че не помня дълги отрязъци от време, които съм прекарал сам, но мога да си спомня винаги как за пръв път съм зърнал лицето ти, всяка целувка на устните ти, всеки спомен, който съм си създал с теб.
Лус не изчака Даниел да се приведе и да я целуне. Вместо това притисна устни към неговите, наслаждавайки се на неговия стон от примесено с изненада удоволствие, обзета от желание да премахне всяка болка, която той някога бе изпитал от това, че я губи.
Да целува Даниел, беше смесица от опияняващо ново и непогрешимо познато преживяване, като детски спомен, който й се струваше като сън, докато не откриеше доказваща го снимка в стара кутия на тавана. Лус имаше чувството, че бе открила цял хангар с монументални снимки, и всички онези погребани моменти бяха освободени от пленничеството си в потайните кътчета на душата й.
Целуваше го сега, но, странно, целуваше го и тогава. Почти можеше да докосне историята на тяхната любов, да усети вкуса й върху езика си. Устните й проследяваха не просто тези на Даниел, а друга целувка, която бяха споделили, по–стара целувка, целувка като тази, когато устата й беше точно там, а ръцете му обгръщаха талията й по този начин. Той плъзна език до зъбите й и това възкреси спомена за още други целувки, всяка една от тях – опияняваща. Когато той прокара ръка по гърба й, тя почувства стотици тръпки като тази. А когато очите й потрепнаха и се отвориха и се затвориха пак, й се стори, че когато го видя през премрежените си мигли, тази гледка беше с хиляда целувки дълбочина.
– Даниел. – Безизразният глас на един Прокуденик прекъсна сладкия унес на Лус. Бледото момче стоеше над тях, гледайки надолу от високата скала, на която се подпираха. През сивите му, почти прозрачни криле Лус видя в небето да преминава облак.
– Какво има, Винсънт? – попита Даниел, като с усилие се изправи на крака. Сигурно знаеше имената на Прокудениците от времето, когато са били заедно в Небесата преди Падението.
– Простете, че ви прекъсвам – каза Прокуденикът, който не притежаваше достатъчно светско благоприличие, за да извърне поглед от пламналите бузи на Лус. Поне не можеше да ги види наистина.
Тя се изправи бързо, като оправи пуловера си, притискайки студена длан към горещата си кожа.
– Пристигнаха ли останалите? – обади се Даниел.
Прокуденикът стоеше неподвижно над него.
– Не точно.
Дясната ръка на Даниел се плъзна около талията на Лус. С меко изсвистяване на криле, той изкачи петдесетте фута вертикални скали така, както някой простосмъртен може да направи една–единствена стъпка нагоре по стълбище. Стомахът на Лус се люшна надолу от тръпката на извисяването.
Оставяйки първо Лус върху каменистото плато, Даниел се обърна и видя петимата Прокуденици, които ги бяха придружили, струпани около шеста фигура. Даниел трепна, крилете му рязко се дръпнаха назад в шок, когато видя шестия Прокуденик.
Момчето беше дребно, с крехко телосложение и големи стъпала. Главата му беше прясно обръсната. Имаше вид, сякаш щеше да е на четиринайсет, ако възрастта на Прокудениците се измерваше с мерките на простосмъртните. Някой го беше пребил. Жестоко.
Лицето му беше ожулено, сякаш го бяха хвърляли многократно срещу тухлена стена. Устната му кървеше толкова обилно, че лъскав слой кръв покриваше зъбите му. Отначало Лус не си даде сметка, че това е кръв, защото кръвта на Прокудениците не беше червена, а бледосива. Неговата кръв имаше цвят на пепел.