– И въпреки това ти не си се обявил на страната на Трона. Защо не си?
– Казах ти. Не е толкова просто – каза той.
– Но ти явно няма да вземеш страната на Луцифер.
– Правилно, но... Не мога да обясня хилядагодишни спорове в рамките на няколко минути. Положението е усложнено от фактори отвъд моя контрол. – Той отново извърна поглед нататък през града, после надолу към ръцете си. – И е оскърбление да искат от теб да избираш, оскърбление е твоят създател да настоява да сведеш огромната си любов до миниатюрните, дребнави граници на жест, извършен по време на Небесната проверка. – Той въздъхна. – Не знам. Може би съм прекалено искрен.
– Не... – поде Лус.
– Както и да е, Съдниците. Те са бюрократите на Рая. Мисля за тях като за гимназиални директори. Премятат книжа и налагат наказания за дребни нарушения на правила, от които никой не се интересува и в които не вярва, все в името на „морала“.
Лус отново се взря към града, който придърпваше тъмен плащ около раменете си. Сети се за заместник–директора с киселия дъх в „Доувър“, чието име не можеше да си спомни, който никога не се интересуваше от нейната версия на която и да е история и който беше подписал документите за изключването й след пожара, при който загина Тревър.
– Парила съм се от такива хора.
– Всички сме се парили. Те се придържат стриктно към произволни измислени от самите тях правила, които наричат справедливи. Никой от нас не ги харесва, но за нещастие Тронът им е дал властта да ни контролират, да ни задържат без повод, да ни осъждат за престъпления чрез избран от самите тях съд.
Лус потръпна отново, този път не заради студа.
– И мислиш, че са заловили Ариана, Роланд и Анабел? Защо? Защо да ги държат?
Даниел въздъхна:
– Знам, че държат Ариана, Роланд и Анабел. Омразата им ги прави слепи за факта, че като ни бавят, това помага на Луцифер. – Той преглътна с усилие. – Това, от което се опасявам най–много, е, че и реликвата е у тях.
В далечината четири чифта опърпани криле се материализираха в мъглата. Прокуденици. Когато наближиха покрива на двореца, Лус и Даниел се изправиха да ги посрещнат.
Прокудениците се приземиха близо до Лус, крилете им пукаха като книжни чадъри, докато ги прибираха отстрани до телата си. Лицата им не издаваха никаква емоция: нищо в поведението им не намекваше, че пътуването им е било успешно.
– Е? – попита Даниел.
– Съдниците са завладели едно място надолу по реката – съобщи Винсънт, като сочеше в посоката на виенското колело.
– Занемареното крило на някакъв музей. В момента се ремонтира, покрито е със скеле, затова го следят незабелязано. Не с оборудвано с аларми.
– Сигурни ли сте, че са Съдници? – попита Даниел бързо.
Един от Прокудениците кимна.
– Доловихме клеймата им, златните им отличителни знаци – звездата със седем лъча, обозначаващи седемте свещени добродетели, изрисувана на тила им.
– А Роланд, Ариана и Анабел? – попита Лус.
– Със Съдниците са. Крилете им са вързани – каза Винсънт.
Лус се извърна, прехапвайки долната си устна. Колко ли ужасно трябваше да е за един ангел да възпрат крилете му. Беше й непоносимо да си представи Ариана без свободата да пърха с крилете си в преливащи се цветове. Не можеше да си представи никое същество, достатъчно силно, за да възпре силата на нашарените с мраморни жилки криле на Роланд.
– Е, ако знаем къде са, хайде да вървим ги спасяваме вече – каза тя.
– А реликвата? – обърна се с нисък глас Даниел към Винсънт.
Лус го зяпна:
– Даниел, приятелите ни са в опасност.
– В тях ли е? – настоя Даниел. Хвърли поглед към Лус и обви ръка около талията й. – Всичко е в опасност. Ще спасим Ариана и останалите, но трябва да намерим и онази реликва.
– Не знаем за реликвата. – Винсънт поклати глава. – Складът има силна охрана, Даниел Григори. Очакват пристигането ти.
Даниел се обърна с лице към града, виолетовите му очи хвърлиха поглед по протежение на реката, сякаш се опитваха да открият склада. Крилете му пулсираха.
– Няма да чакат дълго.
– Не! – изрече умолително Лус. – Ще влезеш в капан. Ами ако те вземат за заложник, както са взели останалите?
– Останалите сигурно са ги разгневили по някакъв начин. Стига да се придържам към протокола им, да полаская суетата им, Съдниците няма да ме пленят – каза той. – Ще отида сам. – Хвърли поглед към Прокудениците и добави: – Невъоръжен.
– Но Прокудениците са натоварени със задачата да ви пазят – каза Винсънт с равния си, монотонен глас. – Ще те следваме на разстояние и...
– Не. – Даниел вдигна ръка да спре Винсънт. – Ще поемете покрива на склада. Усетихте ли Съдници там?