Винсънт кимна.
– Няколко. Мнозинството са близо до главния вход.
– Добре. – Даниел кимна. – Ще използвам собствената им процедура срещу тях. Щом стигна до предните врати, Съдниците ще изгубят време да удостоверят самоличността ми, да ме проверят за контрабандни предмети, всичко, което могат да накарат да изглежда незаконно. Докато аз отвличам вниманието им близо до входа, Прокудениците ще проправят със сила път за вас през покрива на склада и ще освободят Роланд, Ариана и Анабел. А ако там горе се сблъскате с някого от Съдниците...
Тримата Прокуденици едновременно разтвориха тренчкотите си и отвътре се показаха колчани със сребърни звездни стрели с тъпи върхове и спретнати сребърни лъкове в тон с тях.
– Не можете да ги убиете – предупреди Даниел.
– Моля те, Даниел Григори – изрече умолително Винсънт. – По–добре сме без тях.
– Наричат ги Съдници не само заради дребнавата им обсебеност от правилата. Освен това те осигуряват съществен противовес на силите на Луцифер. Достатъчно бързи сте да се измъкнете от тях. Необходимо ни е само да ги забавим, а за тази цел ще е достатъчна и една заплаха.
– Но тяхната единствена цел е да забавят теб – възрази Винсънт. – Цялото това забавяне ще доведе до разруха.
Лус се канеше да попита къде е нейното място в този план, когато Даниел я притегли в обятията си.
– Необходимо ми е да останеш тук и да пазиш реликвата. Погледнаха ореола, подпрян върху основата на статуята на воина. Беше покрит с мънистени капчици дъжд. – Моля те, не спори. Не можем да допуснем Съдниците да се приближат до реликвата. С нея ще бъдете в най–голяма безопасност тук. Олиана ще остане да те защитава.
Лус хвърли поглед към Прокуденицата, която й отвърна с празен поглед, с бездънно сиви очи.
– Добре, ще остана тук.
– Да се надяваме, че втората реликва все още не е пленена – каза той, като изви крилете си в дъга назад. – Щом останалите бъдат освободени, можем да съставим план да я открием заедно.
Лус стисна юмруци, затвори очи и целуна Даниел, като го прегърна силно за един последен миг.
Секунда по–късно той си беше отишъл, внушителните му криле се смаляваха, докато се издигаше в нощта, тримата Прокуденици летяха успоредно с него. Скоро всички изглеждаха съвсем малко по–големи от петънца прах в облаците.
Олиана не беше помръднала. Стоеше като облечена в тренчкот версия на някоя от останалите статуи на покрива. Стоеше с лице към Лус, с ръце, сключени на гърдите, русата коса покрай челото й беше толкова силно изпъната назад в конската й опашка, че изглеждаше, сякаш ще се прекърши. Когато пъхна ръка в тренчкота си, навън полъхна остър мирис на дървени стърготини. Когато тя измъкна една сребърна звездна стрела и я зареди в лъка си, Лус припряно отстъпи няколко крачки назад.
– Не се страхувай, Лусинда Прайс – каза Олиана. – Искам само да съм подготвена да те защитавам, в случай че се приближи неприятел.
Лус се опита да не си представя какви врагове виждаше русото момиче във въображението си. Сниши се отново към покрива и се подслони от вятъра зад статуята на воина със златното копие, по–скоро по навик, отколкото от необходимост. Намести тялото си така, че все още да може да вижда високата кафява тухлена часовникова кула със златистата фасада. Пет и трийсет. Отбелязваше минутите до завръщането на Даниел и останалите Прокуденици.
– Искаш ли да седнеш? – попита тя Олиана, която дебнеше точно зад гърба й с готова стрела.
– Предпочитам да стоя на пост...
– Да, предполагам, че всъщност не можеш да седиш на пост – промърмори Лус. – Ха–ха.
Отдолу се чу вой на сирена – полицейска кола, която профуча с бясна скорост през островчето на кръговото движение. Когато тя отмина и въздухът отново утихна, Лус не знаеше как да запълни мълчанието.
Взря се в часовника, присвивайки очи, сякаш това щеше да й помогне да вижда през мъглата. Дали Даниел вече беше стигнал до склада? Какво щяха да направят Ариана, Роланд и Анабел, когато видят Прокудениците? Лус осъзна, че Даниел не беше дал на никого освен на Фил махово перо от крилото си. Как щяха ангелите да знаят, че трябва да се доверят на Прокудениците? Раменете й бяха прегърбени, а цялото й тяло се вдърви от усещането за безплоден гняв. Защо седеше тук, в очакване, подмятайки глупави шеги? Трябваше да има активна роля в това. В края на краищата Съдниците не искаха нея. Би трябвало да помага за освобождаването на приятелите си или откриването на реликвата, вместо да седи тук като дама в беда, очакваща нейният рицар да се завърне.
– Помниш ли ме, Лусинда Прайс? – попита Прокуденицата толкова тихо, че Лус почти не я чу.