– Защо изведнъж Прокудениците ни наричат с пълните ни имена? – Тя се обърна и откри, че момичето беше наклонило глава към нея, лъкът със стрелата се беше килнал на рамото й.
– Това е знак на уважение, Лусинда Прайс. Сега сме ваши съюзници. На теб и на Даниел Григори. Помниш ли ме?
Лус се замисли за секунда:
– Да не си била сред Прокудениците, които се биеха срещу ангелите в задния двор на родителите ми?
– Не.
– Съжалявам. – Лус сви рамене. – Не помня нищо за миналото си. Срещали ли сме се вече?
Прокуденицата повдигна глава съвсем леко.
– Познавахме се преди.
– Кога?
Момичето сви рамене, при което те се повдигнаха деликатно и Лус внезапно осъзна, че беше красиво.
– Просто преди. Трудно е да се обясни.
– Кое не е? – Лус отново се обърна кръгом: не беше в настроение да разшифрова поредния загадъчен разговор. Напъха замръзващите си ръце в ръкавите на белия си пуловер и загледа трафика, който се движеше нагоре–надолу по хлъзгавите пътища, миниатюрните коли, приклещени в наклонени ъгълчета на криви улички, хората в дълги тъмни палта, маршируващи през осветени мостове, понесли продукти вкъщи на семействата си.
Лус се почувства болезнено самотна. Дали семейството й мислеше за нея? Дали си я представяха в тясното спално помещение, в което спеше в „Меч и Кръст“? Дали Кали вече се беше върнала в „Доувър“? Дали се е сгушила на студеното кресло до прозореца в стаята си, оставяйки тъмночервените си нокти да изсъхнат, бъбрейки по телефона за странното си пътуване по случай Деня на благодарността, за да се види с някаква приятелка, която не беше Лус?
Тъмен облак се понесе бавно покрай часовника и тя го видя точно когато удари шест. Даниел отсъстваше от един час, който й се струваше като година. Лус загледа как църковните камбани звънят, наблюдаваше стрелките на големия стар часовник и остави паметта си да се понесе обратно към животите й, прекарани преди изобретяването на линейното време, когато времето се е измервало в сезони: сезонът на засаждането и сезонът ма прибирането на реколтата.
След шестия удар на часовника се разнесе нов – по–близо, и Лус се завъртя рязко точно навреме да види как Олиана се свлече напред на колене. Тя падна и се приземи тежко в ръцете на Лус. Лус преобърна опърпания ангел и докосна лицето на Прокуденицата.
Олиана беше в безсъзнание. Звукът, който Лус беше чула, беше от това, как някой удари Прокуденицата по главата.
Зад Лус стоеше огромна фигура, загърната в черен плащ. Лицето на фигурата беше покрито с груби бръчки и изглеждаше невъзможно старо, с пластове от кожа, провиснали под мътните сини очи и под издадената напред брадичка, под уста, пълна с криви черно–жълти зъби. В огромната му дясна ръка беше пилонът от знамето, който той сигурно беше използвал като оръжие. Австрийското знаме висеше отпуснато от края на пилона и пърхаше леко по повърхността на покрива.
Лус се изстреля на крака, чувствайки как юмруците й се вдигат още докато се чудеше от каква полза ще й бъдат срещу това огромно чудовище.
Крилете му бяха бледосини, само един нюанс ги делеше от бялото. Макар че тялото му се извисяваше над нея, крилете му бяха малки и плътни, простиращи се съвсем малко по–надалеч от обсега на ръцете му.
Отпред върху наметалото на мъжа беше прикрепено нещо малко и златисто: перо – нашарено с жилки златисто–черно перо. Лус знаеше от чии криле е дошло. Но защо Роланд би дал на това създание махово перо от крилете си?
Не би. Това перо беше огънато и пречупено, и към края му липсваха няколко перушинки. Върхът му беше червеникавокафяв от кръв и вместо да стои изправено като яркото перо, което Даниел беше дал на Фил, това перо сякаш беше повехнало и избледняло, когато бе прикрепено към черния плащ на страховития ангел.
Номер.
– Кой си ти? – попита Лус, като се надигна с усилие на колене. – Какво искаш?
– Покажи малко уважение. – Гърлото на ангела се присви конвулсивно, сякаш искаше да излае, но гласът му излезе писклив, слаб и стар.
– Заслужи уважението ми – каза Лус. – И ще ти го окажа.
Той й отправи злобна полуусмивка и сведе ниско глава.
После смъкна наметалото и показа тила си. Лус примигна на мъждивата светлина. Върху тила му беше изрисуван знак, който проблясваше в златисто на светлината от уличните лампи, смесена с луната. Тя преброи седем лъча върху звездата.
Той беше един от Съдниците.
– Сега позна ли ме?
– Така ли действат онези, които налагат волята на Трона? Като пребиват невинни ангели?
– Никой Прокуденик не е невинен. Нито пък който и да е друг, като стана въпрос, докато невинността му не се докаже.