– Вие доказахте, че не сте „виновни“ в никаква чест, след като нападнахте момиче в гръб.
– Каква дързост. – Той я погледна и сбърчи нос. – Така няма да стигнеш далече с мен.
– Нямам и желание за това. – Очите на Лус се стрелнаха към Олиана, към бледата й ръка и звездната стрела, която стискаше в хватката си.
– Но не е мястото, където ще останеш – каза Съдникът колебливо, сякаш му се налагаше да се насилва да участва в нелогичното им бъбрене.
Лус посегна да сграбчи звездната стрела, когато Съдникът залитна към нея. Но ангелът беше много по–бърз и по–силен, отколкото изглеждаше. Той изтръгна звездната стрела от ръцете й и с една силна плесница през лицето я събори върху каменния покрив. Вдигна връхчето на звездната стрела близо до сърцето на Лус.
Те не могат да убиват простосмъртни. Не могат да убиват простосмъртни – повтаряше си тя наум. Но си спомни сделката, която Бил сключи с нея. Притежаваше една безсмъртна част, която можеше да бъде убита. Душата й. А тя нямаше да се раздели с нея, не и след всичко, което беше преживяла, не и когато краят беше толкова близо.
Тя вдигна крак, готвейки се да ритне Съдника така, както беше виждала във филмите с кунг–фу, когато той внезапно запрати стрелата и лъка през ръба на покрива. Лус рязко обърна глава настрани, притиснала буза към студения камък, и видя как оръжието се върти във въздуха, спускайки се в примигващите коледни лампички на виенските улици.
Ангелът–Съдник изтри ръце в наметалото си.
– Мръсни неща. – После сграбчи грубо Лус за раменете и рязко я дръпна и я изправи на крака.
Изрита настрана Прокуденицата – Олиана изстена, но не се помръдна – и там, под слабото й, облечено в тренчкот тяло, беше златният ореол.
– Помислих си, че може да го намеря тук – каза ангелът–Съдник, като сграбчи ореола и го тикна под гънките на наметалото си.
– Не! – Лус рязко пъхна ръце в тъмното място, където беше видяла да изчезва ореолът, но ангелът я зашлеви за втори път през лицето и тя политна назад, а косата й се разлюля над ръба на покрива.
Тя се хвана за лицето. Носът й кървеше.
– По–опасна си, отколкото си мислят – каза дрезгаво той. – Казаха ни, че си мрънкало, не куражлийка. По–добре да те вържа, преди да отлетим.
Ангелът бързо изхлузи наметалото си и покри главата на Лус с него като със завеса, заслепявайки я за един дълъг, ужасен миг. После виенската нощ – и ангелът – отново се появиха пред погледа й. Лус забеляза, че под наметалото, което бе носил, Съдникът носеше и друго, точно като онова, което беше свалил и пристегнал около Лус. Той се наведе и с дръпването на един шнур, наметалото се стегна около Лус като усмирителна риза. Когато зарита и се загърчи конвулсивно, тя почувства как наметалото се затяга.
Нададе писък:
– Даниел!
– Няма да те чуе – изкиска се ангелът безсърдечно, като я напъха под едната си мишница и се отправи към ръба на покрива. – Няма да те чуе, дори да пищиш цяла вечност.
Ангелски възел
Наметалото беше парализиращо.
Колкото повече се движеше Лус, толкова повече то се затягаше около нея. Грубата му тъкан беше подсигурена със странно въже, което притискаше кожата й и държеше сковано тялото й. Когато Лус започна да се гърчи, за да се измъкне от него, въжето реагира, като се стегна по–здраво около раменете й, притискайки ребрата й, докато тя почти не беше в състояние да диша.
Ангелът–Съдник държеше Лус под костеливата си ръка, докато летеше с усилие през нощното небе. С лице, заровено в зловонната талия на новопоявилия се плащ, е който бе облечен ангелът, тя не можеше да види нищо, можеше само да чувства как вятърът плющи по повърхността на жалкия й плесенясал пашкул. Чуваше единствено воя на вятъра, придружен от размахването на вдървени криле.
Къде я водеше? Как щеше тя да изпрати вест на Даниел? Нямаха време за това!
След малко вятърът спря, но ангелът–Съдник не кацна.
Двамата е Лус кръжаха във въздуха.
После ангелът нададе вой.
– Нарушител! – изрева той.
Лус почувства как двамата се снишават, но виждаше само тъмните гънки на наметалото на похитителя си, което заглушаваше ужасените й викове – докато звукът от счупено стъкло възпря дори тях.
Тънки, остри като бръснач късчета прорязаха задушаващото я наметало, тъканта на джинсите й. Усещаше жилеща болка в краката, сякаш бяха порязани на хиляди места.
Когато краката на ангела–Съдник се блъснаха в земята при кацането, Лус потръпна. Той я пусна грубо и тя се приземи върху бедрото и рамото си. Търкулна се в продължение на няколко фута, после спря. Видя, че се намира близо до дълга дървена работна маса, отрупана с високи купчини от късове избелял плат и порцелан. Сви се под временния подслон, който й даде масата, почти успявайки да попречи на наметалото да се затегне по–силно около нея. Беше започнало да се затваря около трахеята й.