Но поне сега можеше да вижда.
Намираше се в студено, подобно на пещера помещение. Подът под нея беше от лакирана мозайка, изработена от триъгълни сиви и червени плочки. Стените бяха от блестящ жълтеникаво–кафяв мрамор, такива бяха и дебелите квадратни колони в центъра на стаята. За кратко се взря в дългата редица от покрити със скреж капандури, които обточваха огромния таван на четирийсет фута над нея. Покривът беше осеян с открити кратери от счупено стъкло, откъдето се разкриваха тъмносиви гледки към облачната нощ от другата страна. Сигурно оттам бяха нахълтали тя и ангелът.
А това сигурно беше музейното крило, което Съдниците бяха превзели, онова, за което Винсънт беше разказал на Даниел върху медния покрив. Това означаваше, че Даниел трябваше да е точно отвън – а Ариана, Анабел и Роланд да са някъде вътре? Сърцето й се изпълни с надежда, после се сви.
Прокудениците бяха казали, че крилете на ангелите са вързани. В същото състояние като нея ли бяха? Ядосваше се, че беше стигнала дотук, а не можеше дори да им помогне, вбесяваше се, че трябваше да направи нещо, за да ги спаси, но извършването на това нещо излагаше живота й на гибелен риск. Навярно нямаше нищо по–лошо от това, да не си в състояние да помръднеш.
Калните черни ботуши на ангела–Съдник се появиха пред нея. Лус надзърна към неговата извисяваща се фигура. Той се наведе, излъчвайки мирис на гниещ нафталин, със злобно изражение в мътните очи. Ръката му в черна ръкавица посегна към нея...
После ръката на ангела–Съдник увисна безжизнено – сякаш някой го беше зашеметил. Той се хвърли напред, като се блъсна тежко в работната маса, отблъсквайки я назад, като остави Лус открита и уязвима. Отделената глава на скулптурата, която очевидно бе ударила Съдника, се търкулна зловещо и остана да лежи на пода близо до лицето на Лус, сякаш втренчена в очите й.
Когато Лус се търкулна обратно под масата, още сини криле се появиха като мъгляви очертания в периферното й зрение. Още Съдници. Четирима от тях литнаха в нелеп строй към една закътана ниша приблизително на половината височина на стената... където сега Лус видя да стои Емет, размахвайки дълъг, сребрист трион.
Емет сигурно беше хвърлил главата, която я бе спасила от Съдника. Той беше нарушителят, чието влизане през тавана беше разярило похитителя й. Лус никога не бе помисляла, че толкова ще се радва да види някой Прокуденик.
Емет беше заобиколен от скулптури върху платформи и пиедестали, някои – увити в плат, други – покрити със скеле, една прясно обезглавена – и от четирима невъзможно стари ангели–Съдници, които се приближаваха към него, кръжейки във въздуха, с разпрострени наметала, като опърпани вампири. Тези твърди колосани черни наметала, изглежда, бяха единственото им оръжие, единственият им инструмент, и Лус добре знаеше, че това оръжие е жестоко. Мъчителното й дишане беше доказателство за това.
Тя потисна едно ахване, когато Емет измъкна звездна стрела от невидим колчан в тренчкота си и я протегна пред себе си. Даниел беше накарал Прокудениците да обещаят да не убиват Съдниците!
Съдникът се отдръпна бавно от Емет във въздуха, съскайки: „Злосторник! Злосторник!“ толкова високо, че това накара похитителя на Лус да се раздвижи върху масата над нея. После Прокуденикът направи нещо, което удиви всички в стаята. Насочи звездната стрела към себе си. Лус беше видяла Даниел, готов да се самоубие в Тибет, така че знаеше нещичко за отчаяната атмосфера на тази емоция, за отчаяния език на тялото, който придружаваше един толкова краен жест. Но Емет изглеждаше по–уверен и дързък от всякога, докато местеше поглед между твърдите лица на Съдниците.
Странното поведение на Емет вдъхна дързост на Съдниците. Те започнаха да кръжат още по–близо, скривайки слабия Прокуденик от погледа на Лус с бавната непоколебимост на лешояди, приближаващи се към труп по пустинен главен път. Къде бяха останалите Прокуденици? Къде беше Фил? Да не би Съдниците вече да бяха приключили с тях?
Звук, напомнящ разкъсването на плътна и тежка тъкан, отекна високо из стаята. Съдниците кръжаха неподвижно, широките им, застъпващи се плащове приличаха на зейналия отвор на Вестител, който водеше към някакво ужасно и печално място. После във въздуха се вряза остър звук, последван от нов шум като от разкъсване, а после четиримата Съдници се завъртяха като парцалени кукли към Лус, с увиснали челюсти, с отворени очи, с наметала, обезобразени и раздрани, така че от тях се показваха черни сърца и черни дробове, които се присвиваха спазматично, а от тях струеше бледосиня кръв.