Даниел беше казал на Прокудениците, че не могат да използват звездните си стрели, за да убиват Съдниците, но не беше казал, че не могат да ги нараняват.
Четиримата ангели–Съдници паднаха на купчинка на пода като марионетки с прерязани конци. Лус вдигна поглед от мястото, където лежаха, мъчейки се да си поемат дъх, към нишата, където Емет бършеше черната кръв на Съдниците от краищата на звездната си стрела. Лус никога не беше чувала някой да използва тъпия край на звездна стрела като оръжие – а очевидно Съдниците също не бяха.
– Лусинда тук ли е? – чу тя да се провиква Фил. Вдигна поглед и видя лицето му да проблясва през един кратер в покрива.
– Тук! – извика Лус нагоре към него, като при това не се сдържа и се хвърли напред, и наметалото се затегна още по–силно около гърлото й. Когато рязко направи гримаса, наметалото се затегна още.
Огромен крак се провеси през ръба на масата: черният ботуш, в който беше обут, замахна към лицето на Лус, като я удари право по носа и извика сълзи от болка в очите й. Похитителят й беше буден! Това осъзнаване, в съчетание с внезапната болка, която почти я заслепи, накара Лус да се вмъкне още по–навътре под масата. Когато го направи, наметалото й се затегна напълно около гърлото, затваряйки изцяло трахеята й. Тя изпадна в паника, борейки се напразно за въздух, гърчейки се сега, когато нямаше значение дали наметалото ще продължи да се затяга...
После си спомни как във Венеция беше открила, че може да задържи дъха си по–дълго, отколкото смяташе за възможно. А Даниел просто й беше казал, че може със силата на волята си да преодолее това ограничение винаги, когато поиска. Затова тя го направи; просто го направи: застави се да остане жива със силата на волята си.
Но това не попречи на похитителя й да събори настрани работната маса, под която се бе подслонила, при което се разлетяха глинени съдове и отчупените крайници на древни статуи.
– Май ти е... неудобно. – Той се ухили, разкривайки хлъзгави от кръв зъби, и протегна ръка в черна ръкавица към крайчеца на наметалото на Лус.
Но ангелът–Съдник замръзна, когато краят на една звездна стрела връхлетя през мястото, където, само преди миг, беше дясното му око. Синя кръв изригна като фонтан от опразнената орбита на окото, върху наметалото на Лус. Съдникът извика, залитна като обезумял из стаята, размахвайки ръце: обърнатата наопаки звездна стрела се подаваше от сбръчканото му лице.
Пред нея се появиха бледи ръце, после – ръкавите на опърпан жълтеникаво–кафяв тренчкот, последвани от обръсната руса глава. Лицето на Фил не издаваше никакви чувства, когато той се свлече на колене, за да я погледне в лицето.
– Ето те и теб, Лусинда Прайс. – Хвана яката на стегнатото черно наметало и повдигна Лус. – Бях се върнал в двореца да видя как си.
Сложи я върху една маса наблизо. Тя веднага падна, неспособна да се задържи изправена. Емет я изправи също толкова безчувствено, колкото и колегата му.
Най–после можеше да си позволи да се огледа по–продължително. Пред нея, три ниски стълби водеха надолу към обширно главно помещение. В центъра му, червено кадифено въже отделяше извисяваща се статуя на лъв. Той се беше изправил на двата си задни крака, оголил зъби към небето, ревящ. Гривата му бе нащърбена и пожълтяла.
Сиво–сини криле покриваха пода на подложеното на реставрация музейно крило, напомняйки на Лус за един покрит със скакалци паркинг, който беше видяла едно лято след дъждовна буря в Джорджия. Съдниците не бяха мъртви – не бяха изчезнали в прах от звездни стрели, – но толкова много от тях бяха в несвяст, че Прокудениците едва можеха да стъпват, без да смачкат крилете им. Фил и Емет бяха имали доста работа, обезвреждайки поне петдесетима от Съдниците. Късите им сини криле потрепваха конвулсивно от време на време, но телата им не помръдваха.
И шестимата Прокуденици – Фил, Винсънт, Емет, Сандърс, другата Прокуденица, чието име Лус не знаеше, дори Дедал с превързаното си лице – все още бяха на крака, изтупвайки парчета тъкан и кости от опръсканите си в синьо тренчкоти.
Русото момиче, онова, което беше помогнало да излекуват Дедал, сграбчи една едва дишаща Съдница за косата. Сините като плесен криле на старото чудовище потрепериха, когато русата Прокуденица блъсна главата на Съдницата в една мраморна колона. Първите няколко пъти, когато главата й се удари в камъка, Съдницата изпищя. После писъците постепенно затихнаха и изцъклените й очи се прибраха в орбитите.