Фил започна да се бори с черната усмирителна риза, пристегната около Лус. Бързите му пръсти компенсираха липсата на зрение. Отнякъде над нея падна един Съдник в несвяст: разбитата му буза се отпусна между врата и рамото й. Лус почувства как върху врата й се стече струйка гореща кръв. Стисна очи и потръпна.
Фил изрита ангела от масата, запращайки го в едноокия похитител на Лус, който още залиташе тромаво из стаята, стенейки:
– Защо аз? Правя всичко както трябва.
– Ореолът е у него... – започна Лус.
Но вниманието на Фил рязко се върна обратно към противната маса от криле на ангели–Съдници, където един едър Съдник с коса като на монах се беше надигнал и сега настъпваше към Дедал в гръб. Грубо черно наметало висеше над главата на Прокуденика, готово да се спусне.
– Ще се върна веднага, Лусинда Прайс. – Фил остави Лус вързана на масата и зареди звездна стрела в лъка си. В миг се беше шмугнал между Дедал и Съдника.
– Пусни наметалото, Забан. – Фил изглеждаше толкова разярен, колкото онзи път, когато за пръв път се беше появил в задния двор на родителите на Лус. Лус се изненада, когато осъзна, че се познаваха по име, но, разбира се, сигурно някога всички бяха живели заедно в Небесата. Сега беше трудно да си го представи.
Забан имаше воднистосини очи и синкави устни. Изглеждаше почти развеселен да открие, че звездната стрела е насочена към него. Метна наметалото на рамо и се обърна да застане с лице към Фил, при което Дедал беше свободен да вдигне един слаб и източен Съдник за краката. Завъртя стария ангел три пъти в кръг, после го запрати с трясък през източния прозорец към едно високо скеле отдолу.
– Заплашваш да ме застреляш ли, Филип? – Очите на Забан бяха приковани върху звездната стрела. – Искаш да наклониш баланса към Луцифер? Защо ли това не ме изненадва?
Фил се наежи:
– Не си достатъчно важен, че смъртта ти да промени баланса.
– Поне имаме някакво значение. Взети заедно, нашите животи променят баланса. Справедливостта винаги променя нещата. Вие, Прокудениците – той се усмихна с престорено съжаление, – не означавате нищо. Именно това ви прави безполезни.
На Фил това му беше достатъчно. В този Съдник имаше нещо, което не можеше да понася. Той изръмжа и изстреля стрелата към сърцето на Забан.
– Противопоставям ти се – промърмори той и зачака старият ангел със сините криле да изчезне.
Лус също чакаше изчезването. Беше го виждала да се случва преди. Но стрелата отскочи от наметалото на Забан и издрънча на пода.
– Как...? – попита Фил.
Забан се засмя и измъкна нещо от един скрит вътрешен джоб в наметалото си. Лус се надвеси напред, нетърпелива да види как се беше предпазил Забан. Но се надвеси прекалено много и се изхлузи от масата. Приземи се по лице на пода.
Никой не забеляза. Те се бяха втренчили в малката книга, която Забан измъкна от наметалото си. Като се надигна и се подпря леко, Лус видя, че книгата беше с кожена подвързия, в същия нюанс на синьото като крилете на ангела–Съдник. Беше подшита със завързан на възел златен шнур. Приличаше на Библия, от онези, които войниците от Гражданската война някога са пъхали във вътрешните джобове до гърдите си, с надеждата, че книгите ще предпазят сърцата им.
Тази книга беше направила точно това.
Лус присви очи да прочете заглавието, като се промъкна още няколко инча по–близо по пода. Все още беше прекалено далече.
В един–единствен миг Фил прибра звездната стрела и изби книгата от ръката на Забан. За късмет, тя се приземи на няколко стъпки от Лус. Тя се изви отново, знаейки, че не може да я вдигне, не и както я пристягаше наметалото. Въпреки това трябваше да узнае какво съдържаха страниците на книгата. Струваше й се позната, сякаш я беше виждала много, много отдавна. Прочете златните букви върху гръбчето й.
Летопис на Падналите.
Сега Забан хукна, спирайки точно пред Лус, която лежеше, изложена на показ и уязвима, насред пода. Той я изгледа гневно и прибра книгата в джоба си.
– Не, не – каза. – На теб не ти се полага да гледаш това. Не ти се полага да видиш всичко, постигнато от крилете на Съдниците. Нито пък какво е останало да се направи за постигането на окончателния хармоничен баланс. Не и когато през всичкото това време беше прекалено заета, за да ни забележиш, да обърнеш внимание на справедливостта, като себично се влюбваше и разлюбваше обекта на желанията си.
Макар че Лус мразеше Съдниците, ако съществуваше летопис на падналите, тя гореше от желание да узнае чии имена бяха записани върху онези страници, да види къде беше отбелязано името на Даниел сега. Именно за това говореха непрекъснато падналите ангели. Един–единствен ангел, който щеше да наклони везните.