Но преди Забан да успее да запрати по Лус още критики, чифт блестящи бели криле изпълниха зрителното й поле – ангел, спускащ се през най–голямата дупка в капандурата.
Даниел се спусна пред нея и огледа наметалото, което и държеше в плен. Изучаваше притиснатия й врат. Мускулите му се напрегнаха през тениската, докато се опитваше да отстрани наметалото.
С крайчеца на окото си тя видя как Фил вдига малка кирка от една маса наблизо и съсича гърдите на Забан. Съдникът се наклони, опитвайки се да се извърти и да се отскубне от него. Острието стигна до ръката му. Ударът беше толкова силен, че отсече ръката му в китката. Отвратена, Лус загледа как бледият отпуснат юмрук тупна глухо на пода. Ако не се броеше синята кръв, струяща от него, със същия успех можеше да е на някоя от обезобразените статуи.
– Завържи я с някой от твоите възли – заядливо подметна Фил, когато Забан неумело се впусна да търси липсващата част от ръката си сред пребитите, припаднали тела на останалите от своята секта.
– Боли ли те? – Даниел дърпаше възлите, които пристягаха Лус. – Не. – Със силата на волята си призова казаното да е вярно.
Когато грубата сила не подейства, Даниел се опита да подходи към наметалото по–стратегически.
– Само преди миг държах свободния край – промърмори той. – Сега той се оплете навътре в наметалото. – Пръстите му се движеха бавно по тялото й: чувстваше ги и близки, и далечни.
На Лус й се искаше ръцете й, повече от която и да е друга част от тялото й, да са свободни, за да може да докосне Даниел точно сега, да облекчи тревогата му. Имаше му доверие, че ще я освободи, имаше му доверие, каквото и да вършеше той.
Какво можеше да направи, за да му помогне? Тя затвори очи и се отнесе обратно към онзи живот в Таити. Даниел беше моряк. Беше я научил на десетки възли в тихите им следобеди на плажа. Сега тя си спомни: планинската пеперуда, която се замота в средата на едно въже, с две издути криле от двете страни, способни да носят допълнителна тежест нависоко. Или „пъзелът на влюбените“, който изглеждаше прост, сърцевиден, но можеше да бъде развързан само с четири ръце едновременно: всяка трябваше да провре една нишка през различна част от вътрешността на сърцето.
Наметалото беше толкова стегнато, че Лус не можеше да помръдне дори едно мускулче. Пръстите на Даниел опипваха яката, пристягайки я още по–силно. Той изруга, когато видя как яката притискаше врата на Лус.
– Не мога – извика той накрая. – Усмирителната риза на Съдниците се състои от безкрайни възли. Само някой от тях може да я развърже. Кой ти направи това?
Лус рязко обърна глава към ангела със сините криле, който виеше, залитайки в един ъгъл до някакъв мраморен фавн. Перата по краищата на звездната стрела още стърчаха от окото му. Искаше й се да разкаже на Даниел как нейният похитител беше обезвредил Олиана с един прът от знаме, после я беше вързал и я беше довел тук.
Но не можеше дори да говори. Наметалото беше твърде стегнато.
Дотогава Фил вече беше сграбчил в хватката си хленчещия ангел, като го стискаше за яката на окървавеното наметало. Зашлеви Съдника три пъти, преди онзи да прекрати самосъжалителните си стенания и да отдръпне разтревожено крилете си. Лус видя, че около мястото, където краят на звездната стрела стърчеше от орбитата на окото му, се беше образувал плътен кръг от засъхнала синя кръв.
– Развържи я, Барак – заповяда Даниел, разпознавайки похитителя на Лус незабавно, с което накара Лус да се запита колко ли добре се познаваха.
– Няма такива вероятност. – Барак се наклони, дръпна се назад и изплю на пода струя синя кръв и два остри и малки зъба.
В един миг Фил държеше звездна стрела, насочена между очите на ангела.
– Даниел Григори ти нареди да я развържеш. Ще се подчиниш.
Барак трепна, измервайки звездната стрела с презрителен поглед.
– Коварство! Коварство!
Тъмна сянка падна над тялото на Фил.
Като в мъгла, Лус успя да види друг ангел–Съдник – мрачният стар женски ангел със сините като плесен криле. Сигурно се беше свестила, след като я бяха повалили в несвяст. Сега тя се нахвърли върху Фил със същата кирка, с която той беше нападнал Забан...
Но после Съдницата изчезна, разпадайки се на прах.
На десет стъпки зад нея стоеше Винсънт с празен лък в ръка. Кимна на Фил, после се обърна назад да огледа килима от сини криле за някакво движение.
Даниел се обърна към Фил и промърмори:
– Трябва да внимаваме колко премахваме. Съдниците все пак имат значение за баланса. Малко.