– Не. Не искам да нарушавам баланса до такава степен. Никакви убийства повече, освен при неизбежна самоотбрана. Просто ще трябва да побързаме и да се махнем оттук, преди да пристигнат подкрепления за Съдниците. Върви сега, застани на пост при прозорците и вратите. Ще дойда при теб след миг.
Фил кимна, обърна се и изчезна, газейки сред килима от сини криле.
Щом останаха сами, ръцете на Даниел обходиха тялото на Лус.
– Ранена ли си?
Тя погледна надолу към себе си, потри врата си. Кървеше. Стъклото на капандурата се беше врязало през джинсите й на няколко места, но никоя от раните не изглеждаше фатална. Следвайки по–ранния съвет на Даниел, тя си каза: Не те боли. Жилещата болка намаля.
– Добре съм – каза тя бързо. – Какво се случи с вас?
– Точно каквото искахме да се случи. Отблъснах повечето Съдници, докато Прокудениците намериха този вход. – Той затвори очи. – Само че никога не съм смятал ти да пострадаш. Съжалявам, Лус. Не биваше да те оставям...
– Добре съм, Даниел, а ореолът е на сигурно място. А другите ангели? Още колко Съдници има?
– Даниел Григори? – Викът на Фил отекна през високото помещение.
Лус и Даниел прекосиха бързо крилото, като прекрачваха през сини криле на Съдници, до сводестия праг на стаята. После Лус спря като закована.
Мъж в тъмносиня униформа лежеше с лице надолу на мозаечния под. Около главата му се събираше локва червена кръв – червена простосмъртна кръв.
– Аз–аз го убих – заекна Дедал, който държеше в ръка тежка желязна каска и изглеждаше изплашен. Визьорът на каската беше хлъзгав от кръв. – Втурна се вътре през входа и го помислих за Съдник. Мислех си, че просто ще го зашеметя. Но той беше простосмъртен.
Парцал с дръжка и кофа на колелца лежаха преобърнати зад тялото. Бяха убили чистач. Дотогава, в някои отношения, битката срещу Съдниците не им се беше струвала реална. Беше жестока и безчувствена, и, да, двама Съдници бяха загинали – но беше отделна от света на простосмъртните. На Лус й прилоша, докато гледаше как кръвта се просмуква в пукнатините на мозаечния под, но не можеше да откъсне очи.
Даниел разтри челюстта си.
– Допуснал си грешка, Дедал. Добре си направил, че си опазил вратата от натрапници. Следващият, който влезе, ще бъде Съдник. – Той огледа стаята. – Къде са падналите ангели?
– Ами той? – Лус се взираше в мъртвеца на пода. Обувките му бяха прясно лъснати. Носеше тънка златна венчална халка. – Бил е просто чистач, влязъл да види какъв е този шум. Сега е мъртъв.
Даниел хвана Лус за раменете и притисна чело към нейното. Дъхът му бе накъсан и горещ.
– Душата му е отлетяла към мир и радост. А още мнозина ще бъдат погубени, ако не намерим приятелите си, не вземем реликвата и не изчезнем оттук. – Той стисна раменете й, после я пусна твърде бързо. Тя сподави един вопъл за мъртвия, преглътна с усилие и се обърна да погледне Фил.
– Къде са?
Фил посочи с блед показалец към небето.
От дебела напречна греда близо до разбитата капандура висяха три черни, подобни на пашкули торби с връзки отгоре. Едната се издуваше и се полюляваше леко, сякаш нещо се опитваше да се роди.
– Ариана! – извика Лус.
Същата торба се изду отново, този път по–силно.
– Никога няма да ги освободите навреме – изрече напевно един глас от земята. Един Съдник с рибешко лице се надигна на лакти. – Още Съдници са на път. Ще овържем всички ви в Плащовете на Праведните и сами ще се справим с Луцифер...
Бронзов щит, който Фил запрати като фризби, откъсна парченце от скалпа на Съдника и го запрати обратно в купчината от сини криле.
Фил се обърна към Даниел:
– Ако наистина ти трябва помощ от Съдниците, за да развържеш приятелите си, ще имаме повече късмет, когато са малобройни.
Очите на Даниел пламнаха във виолетово, докато летеше из музейното крило, местейки се от един покрит със скеле пункт за реставрация към друг, после – към широка мраморна маса, която приличаше на работно място на някого от музейните реставратори. Беше покрита с книжа и инструменти – главно безполезни след тази нощ, – сред които Даниел започна да рови задълбочено, мятайки настрана празна бутилка от вода, купчинка пластмасови папки с метални халки, избеляла рамкирана снимка. Най–накрая ръцете му сграбчиха дълъг, тежък скалпел.
– Вземи това – каза той на Лус, като нахлузи тежката чанта на Фил през рамото й. Тя притисна чантата до себе си и задържа дъха си, когато Даниел изви криле назад и се повдигна от земята.
Тя го загледа как се издига без усилие, като с магия, и се запита как крилете му успяваха да накарат всичко в сумрачния музей да засияе. Когато Даниел най–сетне стигна до тавана, той прокара скалпела право по гредата, срязвайки въжето, от което висеше всяка от трите черни, подобни на шушулки торби. Те се плъзнаха беззвучно в ръцете му и крилете на Даниел изпърхаха веднъж, докато с лекота понесе целия товар обратно към пода.