– Какво има в мешката? – Кам посочи тъмносинята брезентова торба, чиито презрамки бяха нахлузени на раменете на Винсънт.
Фил направи знак на Винсънт да пусне торбата върху централния олтар. Тя се приземи с тежко тупване.
– Във Венеция Даниел Григори ме попита дали имам някаква храна за Лусинда Прайс. Съжалявах, че мога да предложа само евтини нездравословни закуски – храни, каквито предпочитат моите италиански приятели–модели. Този път попитах едно простосмъртно израелско момиче какви неща обича да яде. Тя ме заведе до място, наречено „павилион за фалафели“. – Фил сви рамене и гласът му придоби напевна въпросителна нотка накрая.
– Да не искаш да кажеш, че виждам тук цяла купчина фалафели? – Роланд съмнително повдигна вежда към издутата торба на Винсънт.
– О, не – каза Винсънт. – Прокудениците купиха също и хумус, арабски хляб, туршия, една кутия с нещо, наречено „табуле“8, салата от краставици и пресен сок от нар. Гладна ли си, Лусинда Прайс?
Това беше абсурдно количество от вкусна храна. Струваше им се някак нередно да се хранят върху олтарите, затова си подредиха шведска маса на пода и всички – Прокуденици, ангели, простосмъртни – се нахвърлиха на храната. Настроението беше мрачно, но храната беше засищаща и гореща, и, изглежда, беше точно това, от което се нуждаеха всички. Лус показа на Олиана и Винсънт как да си направят сандвичи с фалафел; Кам дори помоли Фил да му подаде хумуса. В някакъв момент Ариана излетя през прозореца, за да намери на Лус нови дрехи. Върна се с чифт избелели джинси, бяла тениска с шпиц деколте и страхотни израелска армейска бронирана жилетка с емблема, изобразяваща жълто–оранжев пламък.
– Наложи се да целуна един войник заради това – каза тя, но в гласа й не се долавяше същата показно лековита нотка, която щеше да има, ако в публиката бяха също Габ и Моли.
Когато никой от тях не беше в състояние да яде повече, Дий се появи на прага. Тя поздрави любезно Прокудениците и положи ръка върху рамото на Даниел:
– У теб ли е реликвата, скъпи?
Преди Даниел да успее да отговори, очите на Дий откриха бокала. Тя го повдигна и го завъртя в ръцете си, оглеждайки го внимателно от всички страни.
– Сребърното перо – прошепна тя. – Здравей, стари приятелю.
– Предполагам, че знае какво да прави с това – каза Кам.
– Знае – отговори Лус.
Дий посочи към месингова плочка, запоена в една от широките страни на бокала, и промърмори нещо, сякаш четеше. Прокара пръсти по едно изображение, изковано там. Лус се промъкна напред, за да види по–добре. Изображението приличаше на ангелски криле в момент на свободно падане.
Най–после Дий вдигна очи и се обърна към тях със странно изражение на лицето.
– Е, сега всичко става ясно.
– Кое става ясно? – попита Лус.
– Животът ми. Целта ми. Къде трябва да отидем. Какво трябва да направим. Време е.
– Време за какво? – попита Лус. Вече бяха събрали всички артефакти, но не й бе станало по–ясно какво им оставаше да направят.
– Време за последното ми действие, скъпа – каза Дий топло. – Не се тревожи, ще ви преведа през това, стъпка по стъпка.
– До планината Синай? – Даниел се надигна от пода и помогна на Лус да стане.
– Близо. – Дий затвори очи и си пое дълбоко дъх, сякаш за да измъкне спомена от дробовете си. – Има две дървета в планините на около една миля над манастира „Света Катерина“. Бих искала да се съберем там. Нарича се Кайом Малак.
– Кайом Малак... Кайом Малак – повтори Даниел. Думата звучеше като кайоме малака. — Има го в книгата ми. – Той отвори ципа на раницата и прелисти няколко страници, като си мърмореше нещо. Най–после протегна книгата към Дий, за да види. Лус пристъпи напред да погледне. В долния край на страницата, някъде към стотната страница, пръстът на Даниел сочеше към избеляла записка, надраскана на език, който Лус не разпозна. До бележката той беше написал три пъти една и съща група от букви:
КУИМ:МЛ’К. КУИМ:МЛ’К. КУИМ.МЛ'К.
– Добра работа, Даниел. – Дий се усмихна. – Знаел си го през цялото време. Макар че на днешните езици им е много по–лесно да произнесат „Куим Малак“, отколкото... – Тя издаде поредица от сложни гърлени звуци, които Лус не би могла да възпроизведе.
– Никога не съм знаел какво означава – каза Даниел.
Дий погледна навън през отворения прозорец, към следобедното небе на свещения град: