– Скоро ще узнаеш, момчето ми. Много скоро ще узнаеш.
Р
азкопаванет
о
Свистящи удари на криле над главите им.
Пипала от бавно движещи се облаци, плъзгащи се над кожата им.
Лус се носеше през тъмнината, дълбоко в упойващия тунел на нов полет. Беше безтегловна като вятъра.
Една–единствена звезда висеше в средата на тъмносиньо небе, километри над пояса от дъгоцветна светлина близо до хоризонта.
Блещукащите светлини по затъмнената земя изглеждаха невъзможно далече. Лус беше в друг свят, възнасяйки се в безкрайността, осветена от сиянието на блестящи сребърни криле.
Те се размахаха отново, устремяващи се с тласък напред, после обратно, отнасяйки я по–високо... по–високо...
Тук горе светът беше тих, сякаш беше изцяло на нейно разположение.
По–високо... по–високо...
Независимо колко високо се намираше, топлата сребриста светлина на крилете винаги я покриваше, като балдахин над главата й.
Протегна ръка към Даниел, сякаш за да сподели този покой, да погали ръката му, която винаги почиваше сключена около кръста й.
Ръката й докосна само собствената й кожа. Ръката на Даниел не беше там.
Даниел не беше там.
Там беше само тялото на Лус, и потъмняващ хоризонт, и една–единствена далечна звезда.
Тя рязко се изтръгна от съня си. Издигнала се високо, будна, намери отново ръцете на Даниел – едната, държаща я за талията, другата – по–високо, обгърнала гърдите й. Точно където бяха винаги.
Беше късен следобед – не нощ. Тя, Даниел и останалите се изкачваха по стълба от пухкави бели облаци, които замъгляваха звездите.
Само сън.
Сън, в който Лус бе тази, която летеше. Всички имаха такива сънища. Предполагаше се да се събудиш точно преди да се удариш в земята. Но Лус, която летеше в истинския живот всеки ден, се бе събудила, когато осъзна, че лети със собствена сила. Защо тогава не беше вдигнала поглед, за да види как изглеждаха крилете й, да види дали бяха бляскави и внушителни?
Тя затвори очи, обзета от желание да се върне в онова по–просто небе, където Луцифер не се приближаваше с тътен към тях, където Габ и Моли не си бяха отишли.
– Не знам дали мога да направя това – каза Даниел.
Очите на Лус се отвориха рязко, тя се върна в реалността.
Отдолу, червените гранитни върхове на Синайския полуостров бяха толкова назъбени, че приличаха на направени от късчета счупени стъкла.
– Какво не можеш да направиш? – попита Лус. – Да откриеш мястото на Падението? Дий ще ни помогне, Даниел. Мисля, че тя знае точно как да го намери.
– Разбира се – каза той, неубеден. – Дий е невероятна. Късметлии сме, че я имаме. Но дори ако открием мястото на Падението, не знам как ще спрем Луцифер. А ако не можем – гърдите му, опрени в гърба й, се повдигнаха с усилие, – не мога да преживея още шест хиляди години, в които те губя.
През животите си Лус беше виждала Даниел унил, разгневен, разтревожен, разпален, отново унил, нежен, неуверен, отчаяно тъжен. Но никога не го беше чувала да звучи сломен. Мрачната нотка на отстъпление в тона му се вряза в нея, внезапна и дълбока, както звездна стрела се врязва в ангелска плът.
– Няма да ти се наложи да правиш това.
– Непрекъснато си представям какво ни очаква, ако Луцифер успее. – Той отстъпи леко назад от формацията, в която летяха – Кам и Дий начело, Ариана, Роланд и Анабел точно зад тях, Прокудениците – разгърнати около всички. – Това е твърде много, Лус. Именно затова ангелите избират страни, а хората се присъединяват към отбори. Твърде скъпо струва да не го направят: твърде тежко бреме е да упорстваш сам.
Имаше време, когато Лус щеше да се свие инстинктивно навътре, почувствала се несигурна от съмнението на Даниел, сякаш това намекваше за някаква слабост във връзката им. Но сега беше въоръжена с уроците от тяхното минало. Когато Даниел бе твърде уморен, за да помни, тя знаеше колко голяма е неговата любов.
– Не искам да минавам отново през всичко това. Цялото това време без теб, вечното чакане, глупавият ми оптимизъм, че някой ден ще бъде различно...
– Твоят оптимизъм се оправда! Погледни ме. Погледни ни! Това е различно. Знам, че е, Даниел. Видях ни в Хелстън, и в Тибет, и в Таити. Бяхме влюбени, безспорно, но не беше нищо подобно на това, което имаме сега.
Бяха изостанали още по–назад, където другите не можеха да ги чуят. Бяха просто Лус и Даниел, двама влюбени, които си говореха в небето.
– Още съм тук – каза тя. – Тук съм, защото ти повярва в нас. Повярва в мен.
– Наистина – наистина вярвам в теб.
– И аз вярвам в теб. – Тя чу как в гласа му се промъква усмивка. – Винаги съм вярвала.