Нямаше да се провалят.
* * *
Спуснаха се в пясъчна буря.
Тя висеше над пустинята като огромна кувертюра, сякаш грамадни ръце бяха метнали Сахара във въздуха. В границите на гъстата, жълто–кафява мараня, ангелите и тяхното обкръжение се сляха и станаха неразличими: земята се застъпваше с вихрещ се пясък; хоризонтът беше заличен от големи пулсиращи кафяви пелени. Всичко изглеждаше разделено на отделни пиксели, окъпано в прашно статично електричество, като заглушен неясен шум, предвещание за онова, което щеше да се случи, ако Луцифер постигнеше своето.
Пясък изпълни носа и устата на Лус. Провря се под дрехите й и задращи кожата й. Беше далеч по–груб от кадифено мекия прах, оставен от смъртта на Габ и Моли – мрачно напомняне за нещо по–красиво и по–ужасно.
Лус изгуби всякакво усещане за обкръжението си. Нямаше представа колко близо бяха до приземяването, докато краката й не се допряха до невидимия каменист терен. Усети, че от лявата им страна имаше големи скали, може би планини, но можеше да вижда само на няколко стъпки пред себе си. Единствено сиянието на ангелските криле, приглушено от вълните пясък и вятър, показваше къде са останалите.
Когато Даниел я пусна върху неравната скала, Лус придърпа израелското си военно яке нагоре около ушите, за да предпази лицето си от жилещия пясък. Бяха се събрали в кръг, крилете на ангелите образуваха ореол от светлина върху скалиста пътека в подножията на някакъв връх: Фил и другите трима оцелели Прокуденици, Ариана, Анабел, Кам и Роланд, Лус и Даниел, и Дий, застанала в центъра на кръга, спокойно, като музеен уредник, който ръководи туристическа обиколка в музей.
– Не се тревожете, следобед често е така! – извика Дий, за да надвика вятъра, толкова ожесточен, че подмяташе крилете на ангелите. Тя вдигна ръка и я опря косо на челото си, за да види по–добре. – Всичко това скоро ще отшуми! Щом стигнем мястото на Куим Малак, ще съберем всичките три реликви. Те ще ни разкажат истинската история на Падението.
– Къде точно е Куим Малак? – извика Даниел.
– Ще трябва да изкачим онази планина. – Дий посочи зад гърба си към едва различимия скален нос, в чиито подножия се бяха приземили ангелите. Малкото, което Лус можеше да види от планината, изглеждаше невъобразимо стръмно.
– Искаш да кажеш, да долетим до нея, нали? – Ариана тракна с подметките си. – Никога не съм била твърде добра в катеренето.
Дий поклати глава. Посегна към мешката, която Фил държеше, отвори ципа и измъкна чифт здрави груби кафяви туристически ботуши.
– Радвам се, че останалите от вас вече носят практични обувки. – Тя изрита заострените си обувки на висок ток, метна ги в торбата и започна да връзва връзките на ботушите. – Не е лесен поход, но при тези условия наистина е най–добре да се придвижваме пеша по пътеката до Куим Малак. Може да използвате крилете си за баланс срещу ветровете.
– Защо не изчакаме пясъчната буря да отмине? – предложи Лус, чиито очи сълзяха на прашния вятър.
– Не, скъпа. – Дий отново нахлузи черната презрамка на мешката през тясното рамо на Фил. – Няма време. Трябва да бъде сега.
Така че те се подредиха зад Дий, доверявайки й се да ги води отново. Ръката на Даниел намери тази на Лус. Той още изглеждаше мрачен след разговора им, но хватката му върху ръката й не се отпусна дори за миг.
– Е, довиждане, приятно ми беше да се запознаем! – пошегува се Ариана, когато останалите започнаха да се катерят.
– Ако ме търсиш, питай прахта – каза Кам в отговор.
Маршрутът, избран от Дий, ги поведе нагоре в планините, по камениста пътека, която ставаше по–тясна и по–стръмна. Беше осеяна с назъбени камъни, които Лус не виждаше, докато не се препънеше в тях. Слънцето, потъващо зад хоризонта, приличаше на луната, с намаляла и бледа светлина зад гъстата въздушна завеса.
Тя кашляше, давейки се с прахта, с гърло, все още разранено от битката във Виена. Криволичеше на зигзаг наляво и надясно, без изобщо да вижда къде върви, долавяйки единствено, че посоката винаги бе смътно нагоре. Съсредоточи се върху дългата жълта плетена жилетка на Дий, която се развяваше леко като знаме около дребното тяло на старата жена. Не пускаше ръката на Даниел.
Тук–там пясъчната буря се разклоняваше около някой скален блок, създавайки малка пролука от видимост. В един от тези моменти Лус зърна бледозелено петънце в далечината. То се намираше по протежение на пътека, на стотици футове над тях и също толкова далече надясно от мястото, където стояха. Това приглушено цветно петънце беше единственото нещо, което нарушаваше ритъма на голия кафяв пейзаж в продължение на километри. Лус се взря в него като в мираж и ръката на Дий леко докосна рамото й.