– Това е целта на пътуването ни, скъпа. Добре е да не изпускаш от поглед крайната цел.
После бурята мощно се освободи от ъглите на скалния блок, издигна се вихрушка от прах и зеленото петънце изчезна. Светът отново се превърна в маса от зърнести точици.
В завихрения пясък сякаш се оформяха образи на Бил: как се беше кикотил при първата им среща, превръщайки се от фалшивия Даниел в крастава жаба; загадъчното му изражение, когато тя беше срещнала Шекспир в „Глобус“. Образите помагаха на Лус да се задържи, когато се препънеше по пътеката. Нямаше да спре, докато не победи дявола.
Образите на Габ и Моли също подтикваха Лус напред. Проблясването на крилете им като две големи златисти и сребристи дъги отново се мярна пред очите й.
Не си уморена, каза си тя. Не си гладна.
Най–после си проправиха път покрай висок скален блок с форма на връх от стрела, чийто остър край сочеше към небето. Дий им направи знак да се скупчат до онази страна от върха на стрелата, която сочеше нагоре към планината, и там, най–сетне, вятърът утихна.
Бе паднал здрач. Планините бяха облечени в потъмняваща сребриста дреха. Стояха на високо стръмно скалисто плато, голямо приблизително колкото дневната в дома на Лус. С изключение на малка пролука там, където ги беше оставила пътеката, малкото кръгло пространство граничеше от всички страни с вертикални, криволичещи ръждиви на цвят скални зъбери, оформящи пространство, което можеше да служи като естествен амфитеатър. Защитаваше ги не само от вятъра: дори и да не беше имало пясъчна буря, по–голямата част от скалното плато щеше да е скрита от монолита с форма на стрела и високите скали наоколо.
Тук не можеше да ги види никой, който се изкачва по пътеката. Преследващите ги Съдници трябваше да извадят късмет да прелетят директно над тях. Тази затворена площ беше нещо като свещено убежище.
– Бих искал да кажа, че съм естествено опиянен – рече Кам.
– Този поход щеше да съсипе Джон Денвър9 – съгласи се Роланд.
Призрачни реки оставяха тънки като вени криволичещи следи в покритата с втвърдена прах земя. Назъбеният отвор на пещера зееше в подножието на скалната стена вляво от стреловидния каменен блок.
В далечния край на платото, леко надясно от мястото, където стояха, едно скално свлачище беше спряло устрема си, възпряно от вертикалната извита каменна стена. Купчината бе образувана от каменни късове, които варираха по големина от малки като снежна топка, до по–големи от хладилник. Между пукнатините в скалите растяха лишеи, които сякаш крепяха каменните блокове на склона.
Маслиново дърво с бледи листа и една смокиня–джудже се мъчеха да растат диагонално около каменните блокове на склона. Това трябваше да е зеленото петънце, което Лус беше видяла от разстояние отдолу. Дий беше казала, че това е целта им, но Лус не можеше да повярва, че се бяха изкатерили по целия този път през дългата шир от пясъчни вихрушки.
Крилете на всички имаха вид, сякаш принадлежаха на Прокуденици – кафяви и измачкани, излъчващи едва доловимо сияние. Крилете на истинските Прокуденици изглеждаха още по–крехки от обикновено, като паяжини. Дий избърса прахта от лицето си с разтегления от вятъра ръкав на пуловера си. Прокара лакираните си в червено нокти през разчорлената си червена коса. По някакъв начин старата дама още изглеждаше елегантна. Лус не искаше да се замисля на какво приличаше самата тя.
– Нито един миг скука! – Гласът на Дий заглъхна зад нея, докато изчезваше в пещерата.
Последваха я вътре, спирайки на няколко стъпки от входа, където мъждивата светлина се превръщаше в мрак. Лус се облегна на студената червеникаво–кафява стена от пясъчник до Даниел. Главата му почти опираше в ниския таван. Всички ангели трябваше да подвият криле, за да се сместят в тясната пещера.
Лус чу стържещ звук, а после сянката на Дий се разтегна в осветената част от входа на пещерата. Тя побутна към тях голям дървен сандък с носа на туристическия си ботуш.
Кам и Роланд се втурнаха да й помогнат: приглушеният кехлибарен блясък на прашните им криле разреди мрака вътре. Всеки повдигна по един край от сандъка и го отнесоха до естествено образувана ниша в пещерата, която Дий посочи с жестове. При одобрителното й кимване, те пуснаха сандъка, опрян в стената на пещерата.
– Благодаря ви, господа. – Дий прокара пръсти по месинговия ръб на сандъка. – Сякаш беше едва вчера, когато поръчах да го докарат тук. Макар че трябва да е било преди близо двеста години. – Лицето й се сбърчи в лека намръщена носталгична гримаса. – О, добре, човешкият живот е само един ден. Габ ми помогна, макар че заради пясъчните бури така и не си спомни точното място. Това беше ангел, който знаеше колко ценна е предварителната подготовка. Тя знаеше, че този ден ще дойде.