Дий измъкна изящен сребърен ключ от джоба на дългата си жилетка и го завъртя в ключалката на сандъка. Когато старият сандък се отвори със скърцане, Лус се промъкна леко напред, очаквайки да види нещо магическо – или поне свързано с историята. Вместо това Дий метна навън шест стандартни войнишки манерки, три малки бронзови фенера, тежък сноп одеяла и кърпи и наръч лостове, кирки и лопати.
– Пийнете си, ако трябва. Първо Лусинда. – Тя раздаде манерките, които бяха пълни със студена, вкусна вода. Лус погълна на един дъх съдържанието на манерката си и избърса уста с опакото на ръката си. Когато облиза устни, по тях имаше боцкаш сух пясък.
– Така е по–добре, нали? – Дий се усмихна. Отвори кутия кибритени клечки и запали по една свещ във всеки от фенерите. Потрепващите светлинки отскачаха от стените, хвърляйки драматични сенки, докато ангелите се навеждаха, извъртаха, изтупваха взаимно прахта от крилете си.
Ариана и Анабел търкаха крилете си със сухите кърпи. Даниел, Роланд и Кам предпочетоха да изтръскат пясъка от своите, като ги удряха в скалите, докато мекият съскащ звук на пясък, падащ по каменното дъно, утихна. Прокудениците, изглежда, бяха доволни да си останат мръсни. Скоро пещерата беше ярко осветена от ангелско сияние, сякаш някой бе запалил буен огън.
– Какво сега? – попита Роланд, като изсипваше пясъка от единия си кожен ботуш.
Дий се беше преместила до отвора на пещерата, с гръб към останалите. Отиде до равната каменна шир отвън, после зачака да я последват.
Събраха се в малък полукръг, с лице към наклонената купчина от камъни и борещите се да оцелеят маслина и смокиня.
– Трябва да влезем вътре – каза Дий.
– Къде вътре? – Лус се обърна, за да погледне зад гърба си. Пещерата, от която току–що бяха излезли, беше единственият вариант за влизане „вътре“, който Лус виждаше. Тук, навън, се намираха само равното дъно на платото и скалното свлачище до стената на зъбера.
– Светилищата са изградени върху предишни светилища, а те – върху други – каза Дий. – Първото на Земята се е издигало точно тук, под този склон от срутени камъни. Вътре е закодирано последното късче от ранната история на падналите. Това е Куим Малак. След като първото светилище било унищожено, на неговото място последвали няколко други, но Куим Малак винаги си оставал вътре в тях.
– Искаш да кажеш, че простосмъртните също са използвали Куим Малак? – попита Лус.
– Без особена мисъл или разбиране. През годините, всяка нова група, която градяла храма си тук, го разбирала все по–малко. За мнозина това място се смята за злощастно – тя хвърли поглед към Ариана, която пристъпи от крак на крак, – но никой няма вина за това. Беше отдавна. Тази вечер ще изкопаем онова, което някога беше изгубено.
– Имаш предвид знанието за нашето Падение? – Роланд закрачи около скалния слон. – Това ли ще ни каже Куим Малак!
Дий се усмихна загадъчно:
– Думите са арамейски. Означават... е, по–добре е, ако просто видите сами.
До тях Ариана дъвчеше шумно един кичур от косата си с ръце, напъхани дълбоко в джобовете на гащеризона й, с вдървени и неподвижни криле. Взираше се в смокиновото и маслиновото дърво, сякаш бе в транс.
Сега Лус забеляза кое беше странното в дърветата. Причината, поради която изглеждаше, че растат диагонално от камъка, беше, че стъблата им лежаха заровени дълбоко под скалните блокове.
– Дърветата – каза тя.
– Да, някога се виждаха изцяло. – Дий се наведе да погали вехнещите зелени листа на малкото смокиново дърво. – Както и Куим Малак. – Тя се изправи и потупа купчината едри камъни. – Някога цялото това скално плато беше много по–голямо. – Прекрасно, оживено място на моменти, макар да е трудно да си го представиш сега.
– Какво е станало с него? – попита Лус. – Как е разрушено светилището?
– Най–скорошното беше затрупано от това скално свлачище. Това беше преди около седемстотин години, след особено сериозно земетресение. Но дори още преди това списъкът на бедствията, случили се тук, беше безпрецедентен – потоп, пожар, убийства, война, експлозии. – Тя направи пауза, надзъртайки в купчината едри камъни, сякаш те бяха многобройни кристални топки. – И въпреки това, единствената част, която има значение, е невредима. Поне се надявам, че е. И точно затова трябва да влезем вътре.