Кам се приближи бавно до един от по–големите каменни блокове и се облегна на него със скръстени ръце.
– Справям се отлично с много неща, Дий, и рокът не е най–маловажното от тях. Но минаването през скали10 не е сред дарбите ми.
Дий плесна с ръце:
– Точно затова опаковах лопатите преди толкова много години. Ще трябва да разчистим скалите – каза тя. – Търсим онова, което се намира вътре.
– Искаш да кажеш, че ще разкопаваме Куим Малак? – попита Анабел, като гризеше розовите си нокти.
Дий докосна един покрит с мъх участък в центъра на могилата от камъни, изсипали се отдавна от зъберите.
– Щях да започна оттук, ако бях на ваше място!
Когато осъзнаха, че Дий говори сериозно за разрушаването на кулата от камъни, Роланд раздаде инструментите, които Дий беше изхвърлила от дървения сандък. Захванаха се за работа.
– Докато разчиствате, погрижете се да оставите този участък свободен. – Дий посочи към откритото пространство между скалното свлачище и началото на пътеката, която ги беше довела тук. Отбеляза един участък от десетина квадратни фута. – Ще ни трябва.
Лус взе една кирка и неуверено почука с нея по скалата.
– Знаеш ли как изглежда? – обърна се тя към Даниел, който бе вклинил лоста си около една скала зад смокиновото дърво. – Как ще разпознаем Куим Малак, когато го открием?
– В моята книга няма илюстрация за това. – Даниел с лекота разцепи камъка с едно накланяне на ръка. Мускулите на ръцете му потрепериха, докато вдигаше двете половини на скалния блок, всяка с размерите на голям куфар. Метна ги зад гърба си, като внимаваше да не ги остави да се приземят в участъка, който Дий бе отбелязала. – Просто ще трябва да имаме доверие на Дий, че помни.
Лус влезе в откритото пространство, където се беше намирал преместеният от Даниел камък. Сега останалата част от маслината и смокинята се виждаше чак надолу до стволовете. Бяха почти смазани от тоновете паднали камъни. Погледът й прелетя около гигантската купчина скални късове, които трябваше да разчистят. Беше висока поне двайсет фута. Можеше ли нещо да устои на мощта на това свлачище?
– Не се тревожете – провикна се Дий, сякаш прочела мислите на Лус. – Там някъде вътре е, скътано така сигурно, както първият ти спомен за любовта.
Прокудениците бяха долетели до билото на склона. Фил показа на останалите къде да захвърлят каменните блокове, които вече бяха откъртили, и те ги тръшнаха обратно върху лицевата страна на склона, при което органичната скала се разстроиш и се плъзна надолу по страните му.
– Хей! Виждам някои наистина стари жълти тухли. – Крилете на Анабел изпърхаха над най–високата точка на скалното свлачище, където то опираше в стръмните, вертикални стени на планината. Изгреба и отмести купчина отломки с лопатата си. – Мисля, че може да е някоя стена от светилището.
– Стена, скъпа? Много добре – каза Дий. – Би трябвало да има още три от тях, както често става със стените. Продължавай да копаеш. – Беше разсеяна, крачейки из квадратното парче скала, което беше отбелязала близо до началото на пътеката, и не забелязваше как напредва копаенето. Изглежда броеше нещо. Погледът й беше прикован върху дъното на скалното плато. Лус наблюдава Дий в продължение на няколко минути и видя, че старата дама брои стъпките си, сякаш изпълнява определена хореография.
Тя вдигна очи и улови погледа на Лус.
– Ела с мен.
Лус хвърли поглед към Даниел, към блестящата му от пот кожа. Той беше зает с голям, неподатлив каменен блок. Тя се обърна и последва Дий във входа на пещерата.
Фенерът на Дий се поклащаше като прожектор в тъмните кътчета. Пещерата беше безкрайно по–тъмна и студена без сиянието на ангелските криле. Дий затършува в сандъка си.
– Къде е тази проклета метла? – попита тя.
Лус се наведе над нея, като държеше друг фенер, за да й помага да осветява търсенето си. Пъхна ръка в огромния сандък и ръцете й докоснаха грубата слама на метла.
– Ето.
– Чудесно. Винаги последното място, където поглеждаш, особено ако не можеш да виждаш. – Дий метна на рамо метлата. – Искам да ти покажа нещо, докато останалите продължават с разкопаването.
Излязоха обратно на платото, в ехото от ударите на метал в камък. Дий спря на ръба на скалното свлачище, с лице към пространството, което беше помолила ангелите да разчистят. Започна да влачи метлата в бързи прави линии. Лус си беше мислила, че платото е изцяло образувано от едни и същи плоски червени камъни, но докато Дий замахваше и метеше, отново и отново, Лус забеляза, че отдолу има плитка мраморна платформа. И се появяваше система от шарки: бледожълти камъни се редуваха с бели скали, за да оформят сложна, инкрустирана шарка.