Накрая Лус разпозна един символ: единична дълга редица от жълт камък, поръбена с бели, спускащи се диагонално надолу линии с увеличаваща се дължина.
Лус се наведе да прокара пръсти по камъка. Изглеждаше като връх на стрела, сочещ далече от билото на планината, обратно надолу, в посоката, от която бяха пристигнали ангелите.
– Това е Плочата „Върхът на стрелата“ – каза Дий. – Щом всичко е готово, ще я използваме като един вид сцена. Кам изработи мозайката преди много години, макар да се съмнявам, че помни. Толкова много неща преживя оттогава. Сърдечното разочарование само по себе си е форма на амнезия.
– Знаеш за жената, която е разбила сърцето на Кам? – прошепна Лус, спомняйки си, че Даниел й беше казал никога да не споменава това.
Дий се намръщи, кимна и посочи към жълтата стрелка в мраморните плочки.
– Какво мислиш за този десен?
– Мисля, че е красив – каза Лус.
– Аз също – каза Дий. – Имам подобна татуировка над сърцето.
С усмивка, Дий разкопча най–горните две копчета на жилетката си и отдолу се показа жълта камизола. Тя дръпна деколтето два инча надолу, разголвайки бледата кожа на гръдния си кош. Най–накрая посочи към черна татуировка над гърдите си. Беше точно със същата форма като линиите в камъка на земята.
– Какво означава? – попита Лус.
Дий потупа татуировката си и отново дръпна камизолата си нагоре.
– Нямам търпение да ти кажа – усмихна се тя, извъртайки се, за да застане с лице към скалния склон зад тях, – но първо най–важното. Виж колко добре се справят!
Ангелите и Прокудениците бяха разчистили един участък от външния край на скалното свлачище. Две стари тухлени стени се издигаха под прав ъгъл на няколко стъпки от отломките. Бяха зле повредени, на места бяха избити прозорци, които не бяха влизали в първоначалните планове. Покривът го нямаше. Някои от тухлите бяха почернели от отдавна забравен пожар. Други изглеждаха покрити с плесен, сякаш се съвземаха от праисторически потоп. Но правоъгълната форма на някогашния храм започваше да се очертава ясно.
– Дий – провикна се Роланд, като й махна да се приближи до северната стена, за да огледа напредъка.
Лус се върна при Даниел. През времето, когато тя беше с Дий, той беше разчистил висока купчина от камъни и я беше подредил спретнато вдясно от склона. Тя изпита угризения, че не е помагала. Вдигна отново кирката.
Работиха с часове. Отдавна бе минало полунощ, докато разчистят половината склон. Фенерите на Дий осветяваха платото, но на Лус й харесваше да стои близо до Даниел, използвайки неповторимото сияние на крилете му, за да вижда. Челюстта я наболяваше от напрежението в лицето й. Раменете я боляха, а очите й смъдяха. Но тя не спираше. Не се оплакваше.
Продължи да разбива. Замахна към квадрат от розов камък, разкрит от един скален блок, който Даниел току–що бе отместил, очаквайки, че кирката й ще отскочи от твърда скала. Вместо това проряза нещо меко. Лус пусна кирката си и започна да рови с ръце в изненадващо глинестия участък. Беше стигнала до слой пясъчник, толкова ронлив, че се разпадна с докосването на един пръст. Тя приближи фенера, за да погледне по–добре, докато откъртваше големи късове. Под няколко сантиметра глина откри нещо гладко и твърдо.
– Намерих нещо!
Останалите се събраха в кръг наоколо, докато Лус изтри ръце в джинсите си и с помощта на пръстите си изтупа и почисти една квадратна плочка с големина около две стъпки в диаметър. Някога сигурно е била изцяло изрисувана, но всичко, което се виждаше сега, беше тънък контур на мъж с ореол около главата.
– Това ли е? – попита тя, развълнувана.
Рамото на Дий се допря леко до нейното. Тя докосна плочката с палец:
– Страхувам се, че не, скъпа. Това е само изображение на нашия приятел Иисус. Трябва да стигнем по–назад от неговото време.
– По–назад? – попита Лус.
– Чак навътре. – Дий почука по плочката. – Това е фасадата на най–скорошното светилище, средновековен манастир за особено нежелаещи да общуват със света монаси. Трябва да разкопаем надолу до първата постройка, зад тази стена.
Тя забеляза колебанието на Лус.
– Не се страхувай да разрушаваш древна иконография – каза Дий. – Това трябва да се направи, за да стигнем до онова, което е наистина старо. – Тя погледна небето, сякаш търсеше слънцето, но то отдавна беше потънало под равния хоризонт зад тях. Звездите бяха изгрели. – О, боже. Времето лети, нали? Продължавай! Справяш се чудесно!