Вече напълно разкритите смокиня и маслина бележеха преградата между преметената от Дий Скална стрела и разкопаното светилище. Двете липсващи стени оставяха останалата част от постройката открита за въображението на Лус, която си представяше древни пилигрими, коленичещи да се молят тук. Беше ясно къде са коленичели:
Четири йонийски мраморни колони с канелюри в основите и капители с форма на свитъци бяха построени около издигната платформа в центъра на мозайката. А на тази платформа се издигаше грамаден правоъгълен олтар, построен от блед жълто–кафяв камък.
Изглеждаше познат, но не наподобяваше нищо, което Лус бе виждала преди. Беше покрит със спечена пръст и камъни и Лус можеше да различи сянката на украса, изваяна отгоре: два каменни ангела един срещу друг, всеки с размерите на голяма кукла. Струваше й се, че някога са били позлатени, но сега бяха останали само петънца от някогашното им покритие. Изваяните ангели бяха коленичили за молитва, със сведени глави, без ореоли, красивите им криле, изработени с всички подробности, бяха извити напред, така че връхчетата им се докосваха.
– Да. – Дий си пое дълбоко въздух. – Това е. Куим Малак. Означава „Бдящият над ангелите“. Или, както обичам да го наричам аз, „помощникът на ангелите“. Съдържа тайна, която никоя душа не е разгадала: ключът към мястото, където падналите ангели са стигнали до Земята. Помниш ли го, Ариана?
– Така мисля. – Ариана изглеждаше нервна, когато пристъпи към скулптурата. Когато стигна до платформата, остана дълго време неподвижна пред коленичилите ангели. После самата тя коленичи. Докосна връхчетата на крилете им, мястото, където двата ангела се свързваха. Потрепери. – Видях го само за секунда, преди...
– Да – каза Дий. – Преди взривът да те изхвърли от светилището. Силата на експлозията предизвика първата лавина, която затрупа Куим Малак, но смокиновото и маслиновото дърво останаха открити – пътеводен знак за останалите светилища, построени през идните години. Тук са били християните, гърците, евреите, маврите. Техните светилища също били погубени – от лавина, пожар, от скандали или от страх, създавайки непристъпна стена около Куим Малак. Имахте нужда от мен, за да ви помогна да го намерите отново. А не можехте да ме намерите, докато наистина не се нуждаехте от мен.
– Какво ще стане сега? – попита Кам. – Не ми казвай, че трябва да се молим.
Очите на Дий нито за миг не се откъснаха от Куим Малак, дори докато подхвърляше на Кам хавлиената кърпа, преметната на рамото й.
– О, далеч по–лошо е, Кам. Сега трябва да чистите. Излъскайте ангелите, особено крилете им. Излъскайте ги, докато заблестят. Ще ни е необходимо лунната светлина да блести върху тях точно по правилния начин.
Прозрачен въздух
Бум.
Прозвуча като гръмотевица, като зараждане на мрачно торнадо. Лус подскочи и се събуди в пещерата, където бе заспала на рамото на Даниел. Не беше имала намерение да задрямва, но Дий беше настояла да си починат, преди да обясни целта на Куим Малак. Стресната и разбудена от съня сега, Лус имаше чувството, че бяха минали много скъпоценни часове. Потеше се във фланеления си спален чувал. Сребърният медальон, допиращ се до гърдите й, беше горещ.
Даниел лежеше неподвижно, с очи, приковани върху отвора на пещерата. Тътенът спря.
Лус се надигна на лакти: забеляза Дий отсреща, заспала в зародишна поза, помръдвайки леко, с разпусната и разчорлена червена коса. От лявата страна на Дий лежаха празните спални чували на Прокудениците: странните създания стояха нащрек, сгушени в дъното на малкото пространство, със застъпващи се мърляви криле. Вдясно, спяха – или поне почиваха – Анабел и Ариана, преплели криле без всякакви задръжки, като сестри.
В пещерата беше спокойно. Лус сигурно бе сънувала тътена. Още беше уморена.
Когато се претърколи, сгушвайки гърба си в гърдите на Даниел, така че той да я обгърне с дясното си крило, клепачите й изпърхаха и се затвориха. После се отвориха рязко.
Намираше се лице в лице с Кам.
Той беше на сантиметри от нея, легнал на една страна, с глава, подпряна на ръката, зелените му очи удържаха погледа й, все едно и двамата бяха в транс. Той отвори уста, сякаш за да каже нещо...
БУМ.
Пещерата потрепери като листо. За миг, въздухът сякаш стана странно прозрачен. Тялото на Кам започна да блещука, едновременно присъстващо и някак отсъстващо, самото му съществуване сякаш потрепваше.
– Времетръс – каза Даниел.