– Невероятно мощен – съгласи се Кам.
Лус скочи и се изопна като пружина, зяпнала към собственото си тяло в спалния чувал, към ръката на Даниел върху коляното й, към Ариана, чийто приглушен глас се разнесе – „Не бях аз“, – докато крилото на Анабел я плесна и я разсъни. Всички потрепваха пред очите на другите. Напълно присъстващи в един миг, безплътни като призраци – в следващия.
Времетръсът бе освободил измерение, в което тях дори ги нямаше.
Пещерата около тях се разтресе. От стените се посипа пясък. Но за разлика от тези на Лус и приятелите й, физическите свойства на червената скала си останаха неизменни, сякаш за да докажат, че само хората – душите – са изложени на риск да бъдат заличени.
– Куим Малак – каза Фил. – Отново ще го затрупа скално свлачище.
Лус гледаше, с присвит стомах, как бледите криле на Прокуденика потрепнаха, когато той се втурна безразсъдно към отвора на пещерата.
– Това е сеизмично разместване в действителността, Фил, не е времетръс – обади се Дий, възпирайки Фил. Гласът й звучеше, сякаш някой постоянно усилва и намалява звука. – Оценявам загрижеността ти, но просто ще трябва да се измъкнем от това затруднение.
А после се разнесе един последен силен бумтеж – продължителен, ужасен тътен, по време на който Лус не можеше да види никого от тях, а после те се появиха обратно – материални, отново реални. Всичко бе обгърнато от внезапно затишие, толкова пълно, че Лус чуваше как сърцето й блъска в гърдите.
– Ето, сега – каза Дий. – Най–лошото от това свърши.
– Наред ли е всичко? – попита Даниел.
– Да, скъпи, добре сме – каза Дий. – Макар че това беше ужасно неприятно. – Тя се надигна и тръгна, гласът й се носеше зад нея: – Поне беше едно от последните сеизмични размествания, които някой някога трябва да преживее.
Споглеждайки се, останалите я последваха навън.
– Какво искаш да кажеш? – попита Лус. – Толкова близо ли е вече Луцифер? – Мозъкът й с усилие броеше: изгрев, залез, изгрев, залез. Те се сливаха – дълъг поток от лудост, паника и криле из небето.
Когато Лус заспа, беше сутрин...
Спряха пред Куим Малак. Лус застана на Стреловидната скала, с лице към двата ангела на скулптурата. Роланд и Кам се издигнаха в небето и закръжиха на петдесетина стъпки във въздуха. Взряха се през хоризонта и се снишиха, приближавайки се един до друг, за да говорят тихо. Огромните им криле запречиха слънцето, което, забеляза Лус, се беше спуснало тревожно ниско на хоризонта.
– Сега е вечерта на шестия ден, откакто Луцифер започна самотното си Падение – каза Дий меко.
– Спали сме цял ден? – попита Лус, ужасена. – Изгубихме толкова много време...
– Нищо не беше изгубено – каза Дий. – Тази нощ ще бъде много важна за мен. Като се замисля, за вас също. Скоро ще се радвате, че сте си починали.
– Да се задействаме, преди да връхлети ново разместване, преди да се наложи да отблъскваме Съдници – каза Кам, докато двамата с Роланд се спускаха отново на земята. Крилете им се сблъскаха леко от силата на приземяването.
– Кам е прав. Нямаме никакво време за губене. – Даниел извади черната раница, в която беше ореолът, който Лус бе откраднала от потъналата църква във Венеция. После преметна отгоре торбата, издуваща се в центъра, където беше закопчал кръглата чаша на Сребърното перо. Постави двете торби, с отворени ципове, пред Дий, така че и трите артефакта бяха подредени в редица.
Дий не помръдна.
– Дий? – попита Даниел. – Какво трябва да направим?
Дий не отговори.
Роланд пристъпи напред, докосвайки я по гърба.
– С Кам видяхме знаци за още Съдници на хоризонта. Още не знаят къде се намираме, но не са далече. Най–добре да побързаме.
Дий се намръщи:
– Боя се, че това е невъзможно.
– Но ти каза... – Лус млъкна насред изречението, когато Дий се взря спокойно в нея. – Татуировката. Символът върху земята...
– Ще се радвам да обясня – каза Дий, – но това няма да ускори самото действие.
Тя огледа кръга, в който се бяха събрали ангелите, Прокудениците и Лус. Когато се увери, че е привлякла вниманието на всички, поде:
– Както знаем, ранната история на падналите никога не е била записана. Макар че може и да не помните много ясно погледът й обходи бързо ангелите, – вие сте отбелязали първите си дни на Земята в неща. До днес съществените елементи от вашите праисторически познания са закодирани в тъканта на различни артефакти. Артефакти, които за невъоръженото око са нещо съвсем друго.
Дий посегна за ореола и го вдигна към слънчевата светлина: