Вторият фенер засия върху Сребърния Бокал, който още стоеше където го беше поставила Дий – върху златната стрела на Плочата, на разстояние точно колкото ръста на Дий – едва метър и петдесет – от Куим Малак. По–рано ангелите бяха подредили арка с форма на полумесец от каменни блокове с плоски върхове като пейки от лявата и от дясната страна на Плочата, така че да прилича на сцена. Това придаде на мястото още по–голяма прилика с амфитеатър, докато Анабел почистваше каменните блокове от прахта, като разпоредителка, която подготвя местата за пристигаща публика.
– Какво ще прави Дий с всичко това? – прошепна Лус на Даниел.
Виолетовите очи на Даниел бяха натежали от нещо, което не можеше да изрече гласно, и преди Лус да успее да го помоли да опита, ръцете на Дий стигнаха до раменете на Лус.
– Моля ви, облечете тези мантии. Откривам, че церемониалните одежди помагат за съсредоточаването върху конкретната задача. Даниел, мисля, че това би трябвало да ти стане. Тя тикна в ръцете му тежко кафяво наметало. – А ето едно за грациозната Ариана. – Тя подаде наметалото на ангела. – Така оставаш ти, Лус. На дъното на сандъка ми ей там има по–малки одежди. Вземи фенера ми и се обслужи.
Лус взе фенера и понечи да поведе Даниел към пещерата, където бяха спали предишната нощ, но Дий стисна ръката на Даниел.
– Може ли да ти кажа една дума?
Даниел кимна на Лус да продължава сама, затова тя го направи, питайки се какво не искаше Дий да казва пред нея. Нахлузи дръжката на фенера на ръката си над лакътя: светлината му се полюшваше, докато тя вървеше към отвора на пещерата.
Отвори внимателно твърдия капак на сандъка и бръкна вътре. Единственото нещо в него беше дълга кафява мантия. Тя я вдигна. Беше ушита от тежка вълна, дебела като балтон, и миришеше застояло, като тютюн. Когато я приближи до тялото си, мантията й се стори поне с три фута по–дълга. Сега й стана още по–любопитно защо я беше отпратила Дий. Сложи фенера на земята и несръчно нахлузи мантията през главата си.
– Трябва ли ти помощ?
Кам беше влязъл в пещерата тихо като облак. Застанал зад нея, той подхвана една гънка от тъканта на мантията и я пристегна под вълнения колан на дрехата. Завърза я на възел, така че подгъвът свършваше точно при глезените на Лус, сякаш мантията беше ушита за нея.
Тя се обърна с лице към него. Светлината от фенера потрепваше и хвърляше отблясъци по лицето му. Той стоеше напълно неподвижно, както само той можеше.
Лус плъзна палец по колана, който той беше вързал на възел.
– Благодаря – каза тя, отправяйки се обратно към входа на пещерата.
– Лус, чакай...
Тя спря. Кам погледна надолу към носа на ботуша си и подритна ръба на сандъка. Лус също се загледа в сандъка. Питаше се как не беше чула Кам да влиза в пещерата, как се бяха оказали насаме.
– Още не вярваш, че съм на ваша страна.
– Това вече няма значение, Кам. – Усещаше гърлото си невъзможно стегнато.
– Слушай. – Кам пристъпи към нея, така че ги деляха само сантиметри. Тя си помисли, че ще я сграбчи, но той не го направи. Дори не се опита да я докосне: просто стоеше много неподвижно и много близо. – Някога нещата бяха различни. Погледни ме. – Тя го направи, нервно. – Сега може и да нося върху крилете си златистия цвят на Луцифер, но невинаги е било така. Ти ме познаваше, преди да поема по този път, Лусинда, и с теб бяхме приятели.
– Е, както каза, нещата се променят.
Кам изпъшка, обзет от безсилно раздразнение:
– Невъзможно е да се извиниш на момиче с такава удобно избирателна памет. Позволи ми да рискувам с едно предположение: Докато се събуждаш за истинската си същност, разкриваш всевъзможни великолепни спомени, в които двамата с Даниел се влюбвате, и Даниел изрича тази прекрасна фраза, и Даниел се обръща и гледа вглъбено към нежни като коприна силуети, които галят нежните връхчета на звездите на хоризонта...
– Защо да не е редно да го правя? Ние си принадлежим. Даниел е всичко за мен. А ти си...
– Какво казва той за мен? – Очите на Кам се присвиха.
Лус изпука с кокалчетата на пръстите си и си спомни как, още в началото в „Меч и Кръст“, ръката на Даниел бе побързала да покрие нейната, за да възпре небрежното привично движение. Докосването му й беше познато още от началото.
– Казва, че ти има доверие.
Последва пауза, която Лус отказа да запълни. Искаше да си върви. Ами ако Даниел я видеше в тази сумрачна пещера с
Кам? Спореха, но отдалече Даниел нямаше да може да различи това. Как изглеждаха – тя и Кам? Когато тя вдигна поглед, очите му бяха ясни, зелени и изпълнени с дълбока тъга.