Даниел се смъкна на колене до нея. Сядайки до нея на Плочата, той я взе в обятията си. Уханието на косата му и докосването на ръцете му я успокоиха.
– Тук съм, Лус, всичко е наред.
Тя не искаше да му каже, че непрекъснато й се привижда Бил. Искаше да се върне при онази светлина. Докосна отпечатъка от палец върху челото си и не се случи нищо. Кръвта на Дий беше засъхнала.
Даниел се взираше в нея със стиснати устни. Отметна косата от очите й и притисна длан към челото й.
– Гориш.
– Добре съм. – Наистина се чувстваше трескава, но нямаше време да се тревожи за това. Със залитане се изправи на крака и вдигна поглед към луната.
Тя беше точно над главите им, в средата на небето. Това беше моментът, който Дий им бе казала да изчакат, моментът, когато смъртта й щеше да придобие стойност и значение.
– Лус, Даниел. – Гласът на Роланд. – По–добре да погледнете това.
Той държеше потира под ъгъл и изсипваше последните капки от кръвта на Дий във вдлъбнатината в основата на картата. Когато Лус и Даниел се подредиха до останалите, кръвта вече се беше стекла в повечето от начупените линии на мрамора. Макар Дий да беше казала, че по времето на Падението на ангелите Земята е била различна, картата пред тях заприличваше все повече на съвременна карта на Земята.
Южна Америка беше по–близо до сблъсък с Африка. Североизточният ъгъл на Северна Америка беше сгушен по–близо до Европа, но в общи линии беше същото. Имаше я тясната водна ивица там, където Суецкият залив разделяше континенталната част на Египет от Синайския полуостров, а в средата на полуострова беше жълтият камък, бележещ платото, където се намираха точно сега. На север беше Средиземноморието, осеяно с трапчинките на хиляда миниатюрни острова – а от другата страна на тесния му пояс, при точката, където Азия се доближаваше до Европа, имаше плитка локва кръв, която бавно се заостряше, приемайки формата на звезда.
Лус чу как Даниел преглъща до нея. Всички ангели гледаха зашеметени, докато кръвта на Дий запълваше лъчите на звездата, показвайки мястото на съвременна Турция – по–точно...
– Троя – каза Даниел накрая, като клатеше удивено глава. – Кой би предположил...
– Отново там – каза Роланд: гласът му подсказваше, че има мъчително минало, свързано с града.
– Винаги съм имала усещането, че това място е орисано. – Ариана потръпна. – Но...
– Така и не знаехме защо – довърши Анабел.
– Кам? – каза Даниел и останалите извърнаха очи от картата, за да погледнат демона.
– Аз ще отида – каза Кам бързо. – Няма проблем.
– Тогава значи, решено – каза Даниел, сякаш не можеше да повярва. – Филип – провикна се той, като погледна нагоре.
Фил и неговите трима Прокуденици се надигнаха от върховете на зъберите, където бяха кацнали.
– Предупредете другите.
Какви други? Кой друг беше останал досега?
– Какво да им кажа? – попита Фил.
– Кажи им, че знаем мястото на Падението, че сега тръгваме за Троя.
– Не. – Гласът на Лус възпря раздвижването на Прокудениците. – Още не можем да тръгнем. Ами Дий?
* * *
В крайна сметка, не беше изненадващо, че Дий се бе погрижила за всичко, чак до подробностите за мемориала си. Анабел ги откри пъхнати в една пролука в горната част на скърцащия дървен сандък, който, както обясняваше писмото на Дий, се преобръщаше и ставаше на постамент. Когато започнаха да правят мемориала й, слънцето беше ниско в небето. Беше краят на седмия ден; писмото на Дий ги уверяваше, че това няма да е загуба на време.
Роланд, Кам и Даниел отнесоха постамента до центъра на мраморната платформа. Покриха картата напълно, така че когато Съдниците се спуснеха там, щяха да видят погребение, а не мястото на Падението на ангелите.
Анабел и Ариана занесоха тялото на Дий зад постамента. Положиха я внимателно върху средата, така че сърцето й беше точно над звездата, образувана от кръвта й. Лус си спомни как Дий беше казала, че светилищата се строят върху други светилища. Тялото й щеше да образува светилище за картата, която криеше.
Кам надипли наметалото на Дий върху тялото й, но остави лицето й открито към небето. Във вечния си дом, Дий, техният дезидератум, изглеждаше дребна, но могъща. Изглеждаше умиротворена. Лус искаше да вярва, че Дий броди из сънища с д–р Ото.
– Тя иска Лус да я благослови. – прочете Анабел от писмото.
Даниел стисна ръката на Лус, сякаш за да попита: Добре ли си?