Малкият Бил, който се беше преструвал на приятел, докато през цялото време криеше нещо огромно и ужасяващо. Може би за дявола приятелството бе точно това: любов, в която винаги имаше нюанс на злина. Тялото на гаргойла беше черупка, в която се таяха сили с мрачно могъщество.
Във видението й Бил оголи изгнили черни змийски зъби и избълва облаци ръжда. Изрева, но безмълвно – безмълвие, което беше по–ужасно от всичко, което би могъл да изрече, защото нейното въображение запълни празнината. Той зае зрителното й поле в образа на Луцифер, на Злото, на Края.
Тя рязко отвори очи. Сключи пръсти около обгърналите я ръце на Даниел, докато летяха през безкрайната буря.
Не се страхуваш, заяви тя безмълвно в дъжда. От всички неща, точно в това й беше най–трудно да убеди себе си по време на това пътуване.
Когато се изправиш отново срещу него, няма да те е страх.
* * *
– Хора – каза Ариана, появявайки се от дясната страна на крилете на Даниел. – Погледнете.
Облаците оредяваха, докато те продължаваха да напредват. Под тях имаше долина, широка ивица от камениста земеделска земя, която граничеше с тесен морски пролив в западния край. Насред голия пейзаж нелепо се издигаше огромен дървен кон – паметник на едно обвито в сенки минало. Лус различи близо до коня каменисти руини, римски театър, съвременен паркинг.
Ангелите продължиха да летят нататък. Долината се разстилаше под тях, тъмна, ако не се броеше една самотна светлина в далечината: електрическа лампа, която блестеше през прозореца на миниатюрно бунгало в центъра на склона
– Летете към къщата – извика Даниел на останалите.
Лус гледаше как няколко кози вървят бавно в редица през подгизналите поля, събирайки се в една горичка от кайсиеви дървета. Стомахът й се преобърна, когато Даниел се спусна внезапно надолу. Когато се докоснаха до земята, Лус и ангелите бяха на около четвърт миля от бялата къщичка.
– Да влезем вътре. – Даниел хвана ръката й. – Ще ни чакат.
Лус тръгна редом с Даниел през дъжда: вятърът развяваше тъмната й коса и тя я удряше през лицето, взетото назаем палто беше подгизнало от сякаш хиляди килограми дъждовни капки.
Вървяха с усилие по криволичеща кална пътека, когато голяма капка вода се залепи за миглите на Лус и капна в окото й. Когато я изтри и примигна, Земята напълно се беше променила.
Пред очите й проблесна светкавичен образ, отдавна забравен спомен, връщащ се към живота:
Мократа земя под краката й бе сменила цвета си, от зелена до саждено черна на едно място, пепеливо сива – на друго. Долината, която ги заобикаляше, беше осеяна с дълбоки, димящи кратери. Лус усети мирис на клане, толкова наситен и остър мирис на препечена плът и разложение, че изгаряше ноздрите й и полепваше по небцето й. Кратерите съскаха и звучаха като змии, докато вървеше покрай тях. Прахът – ангелският прах – беше навсякъде. Носеше се из въздуха, наслояваше се по земята и скалите, падаше като снежинки по лицето й.
В периферното й зрение се виждаше нещо сребристо. Приличаше на парчета от счупено огледало, само че беше фосфоресциращо – блещукащо, почти живо. Лус пусна ръката на Даниел, падна на колене и запълзя по калната земя към счупеното сребристо стъкло.
Не знаеше защо направи това. Знаеше само, че трябва да го докосне.
Посегна към едно голямо парче, изпъшквайки от усилието. Обгърна го здраво с ръка...
А после примигна и откри, че държи в юмрука си само мека кал.
Тя вдигна поглед към Даниел: очите й бяха пълни със сълзи.
– Какво става?
Той хвърли поглед към Ариана:
– Заведи Лус вътре.
Тя почувства как вдигат ръцете й.
– Ще се оправиш, хлапе – каза Ариана. – Обещавам.
Вратата от тъмно дърво на бунгалото се отвори и отвътре се разля топла светлина. Към мокрите ангели надзърташе спокойното, овладяно лице на Стивън Филмор, любимият учител на Лус от „Шорлайн“.
– Радвам се, че успя – каза Даниел.
– И аз за теб. – Гласът на Стивън беше спокоен и професионален, точно както го помнеше Лус. По някакъв начин това бе успокояващо.
– Тя добре ли е? – попита Стивън.
Не. Губеше самообладание.
– Да. – Увереността на Даниел завари Лус неподготвена.
– Какво е станало с врата й?
– Натъкнахме се на няколко Съдници във Виена.
Лус имаше халюцинации. Не беше добре. Треперейки, срещна очите на Стивън. Бяха спокойни, успокояващи.