— Когато пристигнах, тъкмо се готвеше да нанесеш фаталния удар. Защо искаш да изчукаш Чад Уилямс? Просто защото ти харесва или за да е по-сигурно, че ще подпише договора?
Друга на мое място навярно щеше да си държи езика зад зъбите, защото такъв въпрос не заслужава отговор. Но аз си замълчах, защото ме заболя твърде много. Никога не бях виждала Джакс толкова злобен и заядлив. Просто бе изчезнал от живота ми, без да прави сцени.
— Джия…
— Не ме наричай така.
— Как предпочиташ?
Нервно потропвах с крак.
— Предпочитам да не те виждам и да не те чувам повече.
— Защо?
— Мислех, че е очевидно.
Присви прекрасните си чувствени устни:
— Не и за мен. Познаваме се. Разбираме се добре. Много добре.
— Няма да спя отново с теб! — отсякох. Стените сякаш се приближаваха и стаята се смаляваше. Джаксън Рътлидж винаги ми въздействаше по този начин с присъствието си. Когато беше с мен, забравях за всичко останало.
— Защо?
— Спри да ми задаваш този въпрос!
Джакс се поизправи и офисът сякаш отесня още повече. Дишах все по-учестено, стрелнах поглед към вратата зад гърба му.
— Въпросът си е съвсем нормален. — Завъртя ключалката, без да сваля очи от мен. — Кажи ми защо си толкова ядосана.
Паниката ме завладя.
— Ти изчезна от лицето на Земята!
— Така ли? — учуди се и направи крачка към мен. — Искаш да кажеш, че не си знаела как да ме откриеш?
Намръщих се объркано.
— Какви ги говориш?
— Това помежду ни все някога трябваше да приключи. — Приближи се още повече. — Тихо. Без драми. Без грозни спомени. Ние…
— Чисто и ясно. — Вдишах рязко. Не можех да опиша колко съм наранена. В опит за самозащита го нападнах. — Тогава защо да започваме отначало и да прецакваме всичко?
— Не можем ли да бъдем приятели?
— Не.
Джакс навлезе в личното ми пространство.
— Не можем ли да правим бизнес заедно?
— Не. — Отпуснах скръстените си ръце, за да се подготвя за отбрана. — От самото начало нещата между нас бяха лични.
Усмихна се и онази проклета трапчинка проблесна на бузата му.
— Адски секси си, когато си ми ядосана. Трябваше да те дразня по-често.
— Разкарай се, Джакс.
— Направих го. Но без резултат.
— Напротив, имаше резултат. Сега се връщай обратно в своя свят и забрави за мен.
— Моя свят. — Усмивката му угасна заедно с блясъка в очите. — Ясно.
Бе спрял настъплението си, затова бързо го заобиколих. Осъзнах, че ме е нямало твърде дълго и Чад сигурно ме чака.
Джакс ме улови за ръката и стегна пръсти над лакътя. Прошепна в ухото ми:
— Недей да го чукаш.
Потреперих. Стояхме рамо до рамо, обърнати в противоположни посоки, и това сякаш илюстрираше цялата ни връзка. Усещах аромата и топлината му и си спомних за други моменти, когато бе шепнал в ухото ми.
Джакс знаеше как да съблазнява и никога не пестеше усилия. Дори когато бяхме заедно, умееше да ме разпали много преди да ме заведе в леглото. Изпепеляваше ме с продължителни пламенни погледи, докосваше ме често, мълвеше палави обещания, от които се изчервявах.
— А ти ще се въздържаш ли от похождения, Джакс? — отвърнах дръзко.
— Бих, ако и ти го правиш.
Избухнах в груб смях:
— Да, бе, да.
Погледна ме право в очите:
— Предизвикай ме.
— Не се интересувам от игричките ти.
Дръжката на вратата изтрака и аз подскочих стреснато.
— Джиана? Вътре ли си?
„Винсент“ — помислих си.
— Да — извиках, — чакай малко!
— Недей да го чукаш — повтори Джакс. Изгледа ме още по-твърдо с тъмните си очи. — Сериозно говоря, Джия.
Освободих се от ръката му, отключих вратата с треперещи пръсти и я отворих широко.
Брат ми стоеше отвън, приготвил ключа от офиса. Стрелна с ядосан поглед Джакс над рамото ми.
— Да не си го търсиш, Рътлидж?
Завъртях очи с досада и избутах брат си:
— Остави го.
— Върви да досаждаш някъде другаде!
Винсент не се предаваше. Препречи вратата веднага щом се махнах от пътя му.
За момент се замислих дали да се намеся, но после се отказах. Бяха големи момчета. Можеха да се оправят и сами.
Когато се върнах в главния салон, заварих на масата пред Чад голям пакет с храна, опакована за вкъщи. Когато ме видя, кавалерът ми се изправи.
— Какво ще кажеш да занесем това в хотела и да хапнем на спокойствие? — предложи.
Огледах помещението и веднага забелязах впечатляващата коса на Стейси, която блещукаше под приглушеното сияние на полилеите от ковано желязо. Гледаше злобно към нас и от очите й хвърчаха искри.