Денийз се настани на дивана с две бири в ръце. Подаде едната на съпруга си, а другата остави на масичката за Пам. Откакто бе разбрала, че е бременна, отказваше да пие каквото и да е, освен вода и плодов сок. Косата й бе направена с преса на вафлички, а между гъстите кичури проблясваха големите златни халки на ушите й.
— Чад ще бъде ли там? — попита снаха ми.
— Нямам представа.
— А Джаксън? — додаде Анджело строго.
Свих рамене, но пулсът ми се ускори. Опитвах се да не мисля за Джакс, докато се приготвях, но тайно се надявах, че ще ме види така нагласена. Изглеждах страхотно.
— Нали си знаеш — предупреди брат ми.
— Да — съгласих се, — знам.
Смартфонът ми иззвъня, което означаваше, че шофьорът на Лей е пристигнал.
— Трябва да бягам!
Изтичах по наскоро лакирания дъсчен под на мансардата, в която живеехме всички заедно, и грабнах обувките на токчета, чантичката и наметката си от пейката до вратата. Помахах на Пам, преди да излетя през плъзгащата се врата. Подминах своенравния стар товарен асансьор и се спуснах по стъпалата. Взех на един дъх трите етажа до изхода. Шофьорът на Лей ме очакваше на улицата, свикнал бе да чака.
Нико, Винсент и Анджело бяха купили мансардата с намерението да я ремонтират и продадат на печалба. Но аз се нанесох, след като завърших колежа, и в крайна сметка изкупих дела на Нико, когато той се премести в Ню Джърси. После с Винсент заедно откупихме частта на Анджело, който се изнесе след сватбата с Денийз, и така с Винсент вече притежавахме по петдесет процента от собствеността. Тъкмо обмисляхме дали да продаваме, когато Денийз разбра, че е бременна, и с Анджело отново дойдоха да живеят при нас, за да спестят пари.
Обичах да се прибирам в пълна къща и Нико ми липсваше. Не знам какво щях да правя, ако трябваше да живея сама. Около мен винаги имаше хора и това като че ли ми помагаше да се съсредоточа повече върху работата си и да не излизам с мъже толкова често, колкото щях при други обстоятелства. Свикнах така, но може би просто се криех от факта, че сърцето ми е разбито. Навярно трябваше да си го призная по-рано. Вече определено бе дошъл моментът на истината.
Задъхана от тичането, се вмъкнах на задната седалка на лимузината и потеглихме към дома на Лей. Тя живееше в квартал на Ню Йорк, много различен от моя. Апартаментът й беше в Манхатън и макар да ни делеше само един мост, там сякаш бе друг свят. Когато пресякохме Ийст Ривър, слънцето все още бе над хоризонта. Лъчите му се отразяваха във водата на реката, надиплена от вълните, които оставяше след себе си работлив шлеп.
Удивлявах се на някогашното си убеждение, че Джакс би имал място тук. Толкова бях свикнала да го свързвам с Вашингтон, че вече не можех да си го представя никъде другаде.
Освен в леглото си. Нямах проблем да си го представя там…
Тъкмо бях потънала в размишления за най-добрите начини да изкопча информация от Иън Пембри, когато лимузината спря пред сградата, където бе апартаментът на Лей.
Виждала бях роклята й, но ефектът бе съвсем различен в комбинация с подходящия грим и прическа. Изумруденозелената дреха с гръцка кройка падаше на изящни дипли върху стройната й фигура. Шефката ми излезе от сградата и се усмихна пътьом на портиера. Дълбокият, наситен цвят на роклята подчертаваше безупречната й светла кожа, а червеното червило на устните й изпъкваше още повече. Красива шнола с искрящи камъни бе акцентът в прическата й, косата й беше прибрана така, че да се откроява сребристият кичур над дясното й слепоочие.
Лей се настани на седалката до мен и веднага долових колко е напрегната.
— Добре ли си? — попитах.
— Естествено.
Мълчахме по целия път до площадката за хеликоптери, всяка от нас потънала в мислите си. След един от завоите забелязах парк за разхождане на кучета. Рунтави силуети подскачаха и тичаха весело на воля. Усмихнах се на игривостта и неприкритото им удоволствие въпреки мрачните мисли, които ме занимаваха цял ден.
Не ми се искаше да си го призная, но ме заболя от факта, че Иън е разбрал за поканата, която Джакс ми бе отправил за обяд. Помислила си бях, че желанието му да се видим е от сърце. Повярвала бях, че има личен мотив да се свърже с мен, пък било то и само за да се извини. Явно винаги съм имала твърде високи очаквания спрямо Джакс. При него инстинктите ми въобще не работеха.
След като се настанихме в хеликоптера, закопчаха коланите ни и започнахме да се издигаме във въздуха, насочих цялото си внимание към Лей. Тя се взираше през прозореца, докато земята се отдалечаваше шеметно, а градът се ширна под нас като разкошен килим от блестящо стъкло и обагрен от залязващото слънце бетон. Последвах примера й и се загледах в красивата панорама. Целият днешен ден отразяваше промяната в живота ми, откакто работех за Лей. Семейството ми имаше ограничен поглед върху света, но така им харесваше. А аз винаги се стремях към нещо по-голямо, към по-широк обектив, през който да гледам моя свят.