— Знаеш ли къде отиваме? — попитах.
Лей поклати глава:
— Иън иска да ни се докаже. Предполагам, че е подготвил нещо, с което ще ни вземе акъла.
Беше около осем часът, когато слязох от лъскава лимузина пред входа на огромно имение във Вашингтон. Ставах все по-неспокойна с всеки изминат километър от пътуването — започна се от момента, в който се качихме на частен самолет. Притеснението ми нарасна многократно, когато стюардесата ни информира накъде летим.
— Надминал е себе си — промърмори Лей, докато Пембри слизаше към нас по широкото стълбище на внушителната къща.
Ресторантьорът изглеждаше впечатляващо в елегантен класически фрак. Сребристосивата му коса бе пригладена назад. Първо поздрави мен, като ми целуна ръка, а сетне насочи поглед към Лей.
— Играеш си с моето момиче — произнесе шефката ми хладно, докато синеокият мъж вдигаше ръката й към устните си. — Никога не си бил жесток.
— Някога имах сърце — отвърна той с напевен глас, — но една жена го разби.
Стрелках с очи ту единия, ту другия, като се опитвах да разбера трептящото напрежение помежду им. Имах чувството, че съм въвлечена в игра, в която всички, освен мен знаят правилата.
Ами добре. Ако си държах устата затворена, а ушите — наострени, щях да вляза в час все някога.
Иън се извърна към мен и предложи с жест да го хвана под ръка.
— Да тръгваме.
Поведе ме по стълбището, а Лей вървеше зад нас. Хвърлих поглед към нея и се уверих, че шефката ми се движи с царствена осанка и държи високо изправена главата си, изпънала стройната шия, за която толкова й завиждах. През отворената двойна врата струеше светлина. Пред имението се редяха лимузини и от тях неспирно слизаха бляскави пътници. Още не бях прекрачила прага, а партито вече изглеждаше невероятно.
— Надявам се, че сте пътували приятно дотук — обади се Иън.
Погледнах го и забелязах, че следи внимателно реакциите ми.
— Да, благодаря — отвърнах.
— Била ли сте във Вашингтон?
— Не, за първи път ми е.
— А! — В усмивката на ресторантьора проблесна частица от чара му. — Може да ви хареса и да останете за уикенда. Имам къща в Джорджтаун. Добре дошла сте, можете да я ползвате.
— Много мило от ваша страна.
Пембри се разсмя, пусна ръката ми и като сложи длан на кръста ми, леко ме побутна към вратата.
— Надявам се, че ще станете по-словоохотлива с напредването на вечерта, госпожице Роси. Бих искал да ви опозная, особено щом и Джаксън, и Лей се интересуват толкова живо от вас.
Забавих крачка, когато стигнах до нещо, което ми заприлича на опашка за влизане.
— Какво е това събиране?
— Частен благотворителен бал — промълви мъжът близо до ухото ми.
Изведнъж разбрах какво бе имала предвид Лей, като го обвини в жестокост.
— Организиран от член на семейство Рътлидж? — поинтересувах се.
Иън потвърди развеселено:
— Че от кого другиго?
Опашката за влизане вървеше без почти никакво бавене. Мъжете се здрависваха набързо, а жените стискаха ръце малко по-топло. Всички гости бяха със съвършени прически, не стърчеше нито един косъм от тях. Усмихваха се широко, със заучени усмивки и ослепително бели зъби.
Когато най-после влязох и взех чаша шампанско от подноса на приветлив сервитьор, много се зарадвах да видя Чад. Изглеждаше поне толкова притеснен, колкото се чувствах и аз. Целият грейна, когато ни забеляза — познати физиономии в непозната тълпа — и бързо се насочи към нас.
— Позволих си да те комбинирам с Чад, Лей — обади се Иън, като изгледа бившата си партньорка.
Затърсих с очи Джакс из помещението. Не го виждах, но пък в балната зала беше пълно с хора, които се суетяха наоколо и разговаряха. Бална зала, за бога, в нечий дом!
Що за човек живееше такъв живот?
Отпих голяма глътка от изстуденото вино. Джакс живееше такъв живот. Изтънченият бизнесмен, когото видях в офиса на „Сейвър“, се вписваше в тази обстановка, но не и любовникът, когото някога познавах.
„Само си мислеше, че го познаваш…“
Чад се приближи към мен и пъхна пръст под яката на официалната си риза.