— Не и нашето. Вече три поколения поред семейството ми управлява ресторант в Малката Италия[1] — заявих гордо.
— Тогава защо не работиш там?
— Защото там ви няма вас. — Преглътнах, това бе твърде лично. Лей Янг не изглеждаше смутена от гафа ми, но аз бях. — Искам да кажа, че нямаме вашата магия — добавих припряно.
— Нямате…?
— Да — замълчах за секунда, за да се овладея. — Имам трима братя. Няма как и тримата да наследят ресторант „Роси“, когато баща ни се пенсионира, а и не искат. Най-големият ще поеме управлението, а другите двама… искат да имат свои собствени ресторанти „Роси“.
— А твоят принос се състои в диплома по ресторантьорство и много страст.
— Искам да науча всичко необходимо, за да им помогна да сбъднат мечтите си. Ще помагам и на други хора да осъществяват стремежите си.
Лей Янг кимна и посегна към очилата си:
— Благодаря ти, че дойде, Джиана.
И просто така ме отпрати. Разбрах, че няма да ме назначи. Не бях изрекла онова, което очакваше да чуе, за да ме отличи като победителка.
Изправих се и бясно прехвърлих в ума си няколко идеи, за да обърна хода на интервюто.
— Госпожо Янг, наистина много искам тази работа. Старателна съм. Никога не се разболявам. Поемам инициатива и имам прогресивно мислене. Бързо ще се науча да предусещам от какво имате нужда, и то преди вие самата да сте го осъзнала. Ще останете доволна, че сте ме наела.
Лей ме погледна.
— Вярвам ти. Работила си на няколко места и в същото време си успявала да поддържаш високи оценки в университета. Виждам, че си умна, целеустремена и не се притесняваш да се пазариш. Сигурна съм, че ще се справиш чудесно. Просто не съм убедена, че съм най-добрият шеф за теб.
— Не разбирам. — Стомахът ми се сви, щом осъзнах, че мечтаната работа ми се изплъзва. Прониза ме остро разочарование.
— Няма нужда да разбираш — отвърна жената внимателно. — Повярвай ми. Има стотици ресторантьори в Ню Йорк, които могат да ти дадат онова, което търсиш.
Вирнах брадичка. Някога се гордеех с външния си вид, със семейството и корените си. Сега се ядосах на себе си, защото се бях усъмнила в ценността им.
Спонтанно реших да разкрия защо желанието ми да работя за нея бе толкова силно:
— Госпожо Янг, моля ви, чуйте ме. Ние имаме много общо. Иън Пембри ви е подценил, нали?
В очите й внезапно лумна огън при неочакваното споменаване на бившия й бизнес партньор, който я бе предал. Не отговори на въпроса ми.
Вече нямах нищо за губене.
— Един мъж, когото познавах, също ме подцени. Вие сте доказала на хората, че грешат за вас. Просто искам да направя същото.
Лей Янг наклони глава:
— Надявам се да успееш.
Осъзнах, че не мога да кажа нищо повече, за да променя решението й, затова благодарих за отделеното време и си тръгнах с достойнство, доколкото бе възможно.
Това беше един от най-ужасните понеделници в живота ми.
— Казах ти, зарежи я тази идиотка — повтори Анджело. — Имаш късмет, че не си получила работата.
Бях най-малката в семейството и имах трима по-големи братя. Анджело бе най-младият от тях. Справедливият му гняв ме развесели, макар че въобще не ми беше до усмивки.
— Прав е — намеси се Нико. Най-големият от братята Роси, а и най-пакостливият, избута Анджело настрани и сервира порцията ми с театрален жест.
Седях на бара, тъй като за вечеря „Роси“ както винаги бе препълнен с познатата шумна и весела тълпа. Редовните ни клиенти бяха много, сред тях имаше дори няколко известни личности, които идваха под прикритие, за да хапнат на спокойствие. „Роси“ поддържаше чудесна репутация заради любезното обслужване и отличната си кухня и пъстрата ни клиентела го доказваше.
Анджело се намръщи и бутна Нико с рамо:
— Винаги съм прав.
— Ха! — възкликна подигравателно Винсент, щом подаде глава от прозорчето на кухнята. Плъзна две димящи блюда на полицата и откъсна листчетата със съответните поръчки. — Само когато повтаряш нещо, което вече съм казал.
Закачките им ме разсмяха въпреки унилото ми настроение. Секунда преди да вдишам любимия парфюм на майка ми — „Елизабет Арден“, усетих нечия длан на кръста си. Мама ме целуна по бузата:
— Радвам се да те видя усмихната. В този живот нищо…
— Не е случайно — довърших изречението й. — Знам. И все пак ми е гадно.
Бях единствената от семейството, завършила колеж. Всички се включиха да помагат, дори и братята ми. Сега не можех да се отърва от чувството, че съм ги разочаровала. Да, наистина имаше стотици ресторантьори в Ню Йорк, но Лей Янг бе една — неудържима стихия, която превръщаше неизвестни готвачи в звезди.