Бог ми беше свидетел, че заради качествата на алфа мъжкар, които притежаваше Джакс, полудявах от страст.
— Здрасти — посрещна ме Нико. Взе сака ми от шофьора и му подаде пари. Обгърна раменете ми със свободната си ръка и ме поведе към апартамента си. — Радвам се да те видя.
— Не е вярно! — Побутнах го с движение на ханша, от което и двамата леко залитнахме. — Извинявай, че ти развалих вечерта.
— А, аз си получих своето — ухили се брат ми. — Тя също, така че всичко е наред.
— Отврат. Няма нужда да изпадаш в подробности.
Нико беше голям сваляч. Открай време.
— Готина ли е? — поинтересувах се.
— Не е нищо сериозно. В момента нямам време за връзка. Твърде съм зает с „Роси 2“.
Пусна ме, за да отключи входната врата на сградата, а след това ме преведе през вътрешния двор. Бях идвала в квартирата му и преди, когато помагах с пренасянето, но сега, нощно време, изглеждаше различно. Мястото бе твърде тихо и непознато. Дали на Нико му ставаше самотно без нас понякога? Мисълта ме натъжи.
— Ще ми се да си имаше някого, който да се грижи за теб.
— След теб — отвърна брат ми и ловко върна темата към мен. Беше много добър в това.
Качихме се по външното стълбище до апартамента му. Когато влязохме, забелязах, че не е променил почти нищо, откакто се бе нанесъл. Жилището изглеждаше като типична ергенска бърлога — пестеливо откъм украса и подредено така, че да е по-скоро удобно, отколкото приятно за окото.
Централно място в дневната заемаше огромният телевизор с плосък екран, а срещу него бяха разположени черен кожен диван, двуместно канапе, маса за кафе и помощна масичка, върху която бе оставена отворена кутийка безалкохолно. Откъм кухненския бокс и открехнатата врата на спалнята в мрачната стая се процеждаше светлина и храбро се бореше да компенсира липсата на настолни лампи.
— Значи Джакс се е завърнал — отбеляза брат ми, докато наблюдаваше внимателно как се настанявам на дивана. — Винсент ми дължи сто кинта.
— Майтапиш ли се? — Щях да го замеря с декоративна възглавничка, ако имаше такива наоколо. — Заложил си на Джакс?
— Заложих на теб — отвърна Нико, отпусна се на двуместното канапе и остави багажа ми на пода в краката си. — Беше му завъртяла главата, така че или щеше да ти предложи пръстен, или щеше да се уплаши и да избяга. Предположих, че ще си плюе на петите и ще се върне, когато го пусне страхът. Мъж е, но не е глупав. Въпросът е дали не е закъснял. Струва ми се, че не е, иначе нямаше да си тук.
— Може пък просто да ми се е приискало да те видя — възразих. — По някаква необяснима причина.
— Може — отговори брат ми с тон, който подсказваше, че ще ми повярва, когато цъфнат налъмите и на прасетата им пораснат крила. — Още ли го обичаш?
Отпуснах глава върху облегалката на мекия диван и притворих уморени очи.
— Да, дявол да го вземе.
— А той? Как се държи?
— Объркан е.
— Да го ступам ли? Да му набия малко акъл в главата?
Засмях се тихичко.
— Боже, как ми липсваш.
Спахме до обяд, излязохме да хапнем навън, а после прекарахме цял ден на дивана — играхме видеоигри, докато палците ме заболяха от натискане на бутоните. Прибрала бях изключения смартфон в чантата си и потисках всички пориви, които ме подтикваха да проверя дали някой ми е звънял. Оставила бях бележка на Анджело и Винсент, за да знаят къде отивам. Тъй като и Лей беше изключила всички комуникации за уикенда, нямаше кой да ме търси до понеделник.
Когато дойде време Нико да тръгва за работа в „Роси“, станах от дивана заедно с него.
— Имаш ли нужда от още един чифт ръце в ресторанта? — попитах.
Той се ухили:
— Разбира се. Някъде тук трябва да имам резервна тениска с лого.
След седем вече бях в „Роси“ и помагах със сервирането. Спомних си колко обичах тази част на работата — обслужването на клиентите. Не бях способна да я върша за дълги периоди като братята си, но си припомних, че да се включвам от време на време рамо до рамо с тях ми действа благотворно. Носех дънки и черна тениска с надпис „Роси“, косата ми бе прибрана в конска опашка и се чувствах като в ученическите си години. Не познавах прииждащите клиенти, но те бързо схващаха, че имам някаква връзка с Нико, тъй като двамата не спряхме да се закачаме и да се дразним.
Скръстих ръце върху бара, облегнах се и шеговито смъмрих брат си:
— Къде са ми белинитата[6]? По-живо, Роси! Мотаеш се. Писна ми да чакам.
6
„Белини“ е италиански коктейл от бяло вино просеко (вид пенливо вино) и сироп или пюре от праскови. — б. пр.