Гореща тръпка на удоволствие се разля по тялото ми.
— Намерил си ни — отбелязах. Беше ме взел и оставил пред ресторанта, така че му бе отнело известно време и усилия, за да издири къде живее Нико.
— Липсваше ми събуждането до теб — прошепна съвсем близо до мен.
Проклетите тъмни очила ми пречеха да разгадая изражението му. Взех топката и направих няколко крачки назад, за да мога да си поема въздух.
— Рътлидж — поздрави Анджело, настръхнал и агресивен.
— Кротко, боецо — смъмри го Денийз и стана от шезлонга, който съпругът й бе домъкнал от басейна. — Здрасти, аз съм Денийз. Жената на Анджело.
Джакс стисна ръката й.
— За мен е удоволствие.
— Чувала съм много за теб — отбеляза снаха ми. — Само лоши неща. Надявам се, че ще опровергаеш приказките на момчетата.
Джакс ми хвърли поглед с вдигнати вежди.
— А, тя не говори изобщо за теб — уточни Денийз. Усмихнах се. Тази жена знаеше как да те захапе.
Винсент и Анджело неохотно се здрависаха с Джакс. Винсент попита:
— Е, ще играем ли?
— Бих искал да се включа, ако се отвори възможност — изненада ме Джакс с отговора си.
— По дяволите. — Нико прокара длан през косата си. — Заеми моето място в отбора на Джиана. Аз съм дроб благодарение на едни хора, които не знаят какво значи „твърде рано сутринта“.
— Женчо — промърмори Анджело.
— Да, бе. И без това ви разказахме играта.
— Пускахме ви — отвърна Винсент и хвана топката, когато я хвърлих към него. — За да не ви слушаме как мрънкате.
— Нямаше да ви се налага да ме слушате, ако си бяхте останали у дома.
— Млъквайте! — скарах се на братята си. — Хайде, да играем.
— Само така, моето момиче! — похвали ме любовникът ми с усмивка.
Започнахме. Джакс беше добър. Много добър.
„Понякога се упражнявам да стрелям в коша. Но не съм като теб. Никога не съм отделял достатъчно време.“
Спомних си, че преди време ми бе казал тези думи. Прошепнал ги бе в косите ми, докато се гушкахме след секс. Очевидно бе отделил време да тренира след раздялата ни.
Дали го бе направил заради мен? Не стигах ли твърде далеч, като правех такива предположения?
Джакс ми подаде и аз стрелях.
Ако можеше и да го разбера толкова лесно…
9
Понеделник уж беше ден като всеки друг, а го усещах някак различен. Трябваше да полагам извънредни усилия, за да не мисля за Джакс. Поне докато отидох в офиса.
Стигнах на работа половин час по-рано, но Лей вече бе там. Седеше на бюрото си, облечена с черна пола и блейзър с червени декорации. Беше прибрала косата си нагоре, а очилата й с алени рамки бяха кацнали на финия й нос. Вдигна поглед, когато пристъпих през отворената врата. Стиснала бе начервените си устни до изтъняване.
— Иън се е добрал до Изабел през уикенда и е подписал договор с нея — съобщи шефката ми и свали очилата си.
— Какво? Как е разбрал?
Лей се отпусна в креслото си.
— Добър въпрос.
Стомахът ме сви неприятно.
— Не съм казвала на никого — оправдах се. — Наистина.
Лей кимна мрачно.
— Вярвам ти.
— Изабел би ли те използвала, за да се добере до сделка с Иън?
— Вьзможно е. — Шефката ми се облегна и ме покани с жест да седна на един от столовете пред бюрото й. — Той е по-известен от мен.
Така беше благодарение на ресторантите с холивудска тема на Пембри. Лей бе измислила цялата концепция, а бившият й партньор бе откраднал идеята. Каква ирония! Чак болезнена.
— Но все пак, едва ли — продължи. — Едно от нещата, с които се харесахме на Изабел, беше, че „Сейвър“ се ръководи от жена. Иън навярно й е направил прекалено хубаво предложение, на което не е могла да устои.
— Чудя се какво ли е било.
— Смятам да разбера. Ще се видя с Изабел на обяд и ще пробвам да изкопча информация от нея.
Седнах и предложих:
— Хубаво ще е да се обадя на Чад. Може да го заведа на обяд някъде.
— Да, мислех да ти кажа същото — съгласи се шефката ми и се вгледа внимателно в мен. — Виждала ли си се с Джаксън Рътлидж през почивните дни?
Поколебах се за част от секундата, преди да отговоря. Чувствах се така, сякаш всеки момент ще щракне капан и аз ще остана в него.
— Да — признах, — но не сме си говорили за работа. Дори и бегло не сме засягали темата.
— Имаш ли му доверие?
— Ами… — Намръщих се. Доверявах му тялото си. Вярвах, че оценява значението на семейството ми в моя живот. Имаше ли и друго? — В какъв смисъл?
Лей се усмихна по начин, който подсказваше, че знае откъде идва неувереността ми.