— Какво смяташ да правиш с него? — попита.
Отпуснах се назад и се замислих сериозно върху проблема. Цял уикенд в съзнанието ми изникваха най-различни формулировки на същия въпрос, но така и не стигнах до конкретен отговор. Какво щях да правя наистина?
Внезапно ми просветна, че никога не съм правила нищо, що се отнася до Джакс. Той решаваше кога започват и свършват взаимоотношенията ни, къде да се срещнем, кога и как да правим секс. Досега само се носех по течението.
Беше крайно време да създам свои собствени правила. Нещо повече от условието Джакс да се сбогува, когато на него му скимне, че сме приключили.
— Още не съм сигурна — признах откровено. Но щях да поработя по въпроса.
Когато стигнах до бюрото си, позвъних във „Фор Сийзънс“ и оставих съобщение за Чад на рецепцията с молба да ми се обади. Все още беше рано, не исках да рискувам да го събудя. Трябваше ми свеж, отпочинал и съобразителен, за да преговорим съвместния ни бизнес план.
Изабел вече я нямаше. Налагаше се да й намерим заместник. Бързо.
Прехвърлих бележките си, докато размишлявах за всички готвачи, привлекли вниманието ми напоследък. Не бях набелязала много, които специализираха в италианската кухня, най-вече защото с моя произход и опит бе трудно някой да ме впечатли в тази област. Освен това дори да харесаме друг специалист по италианска кухня, щеше да възникне проблем — трудно можехме да завъртим нещата така, че заместникът на Изабел да не изглежда като резервен вариант.
Потупвах брадичката си с химикалката и разсъждавах:
— Американска, европейска…
Лей излезе от кабинета си.
— Азиатска! — възкликнах.
Шефката ми спря и вдигна учудено вежди.
— Моля?
Изправих се и обясних:
— Чад е представител на американската кухня. Инес — на европейската. Според мен трябва да намерим някой, който е специалист в…
— Азиатската — довърши изречението ми Лей и скръсти ръце. — Имаш ли представа колко ще е трудно да съставим меню за дуели в кухнята при такава комбинация?
— Ще е по-лесно, отколкото да убедим някой готвач, че не е последният ни отчаян вариант.
Нацупи устни, но се съгласи:
— Права си. Имаш ли някого предвид?
— Дейвид Лий.
Лей се усмихна едва-едва, а погледът й стана по-топъл и в него се четеше одобрение.
— Добър е, но не съм убедена, че е готов.
Кимнах, бях напълно съгласна с нея:
— Затова мисля да заведа Чад в азиатското бистро, където работи Лий. Ще ги запозная. Ще видя дали ще се харесат. Или не. Чад може да напътства Дейвид.
— Ментор — кимна Лей замислено. — Оставям те да действаш, ще се видим да обсъдим всичко следобед. Не трябва да се мотаем, но все пак имаме време до края на деня, за да решим какво да правим.
Бях благодарна за доверието и решена да го оправдая.
— Благодаря!
Лей се усмихна.
— Харесва ми бързата ти мисъл, Джиана. Впечатлена съм.
Усмихнах се в отговор и се захванах за работа.
Малко след десет се появи прекрасен букет от лилиуми в красива розова ваза. Дъхът ми спря, когато видях как Лакони се задава по коридора и носи цветята. Знаех, че са от Джакс. Запомнил бе, че са любимите ми.
— Кой ти ги е изпратил, мацка? — поинтересува се рецепционистката, когато остави вазата на бюрото ми. — Изглежда като мъж, който си заслужава да задържиш.
„Ще ми се…“ Прокарах пръсти по картичката, но не исках да я отварям пред никого. Струваше ми се твърде лична.
— Някой с добър вкус — казах разсеяно.
Колежката ме изгледа с присвити очи и се обърна, за да си тръгне.
— Страхотна рокля — добавих, докато се любувах на изчистената й черна дреха, поръбена с турско синьо, което се съчетаваше чудесно с обувките й на токчета.
— И да сменяш темата, няма да ме разсееш достатъчно. Все още искам да разбера кой е изпратил букета — предупреди ме Лакони.
— Ще ти кажа после — обещах.
Тя размаха пръст и се закани:
— Ще ти напомня!
Когато се отдалечи достатъчно, отскубнах картичката от пръчицата, на която бе закрепена, и я отворих.
Вечеря днес?
Директният въпрос беше толкова типичен за Джакс, че не се сдържах и се усмихнах широко. Но този път трябваше да е различно. Преди няколко години се бе промъкнал в живота ми и така удобно се бе настанил, че не можех да се отърва от спомените за него, докато не напуснах Вегас. В същото време аз едва се бях докоснала до неговия живот. Когато решеше да ме зареже отново, щеше да се повтори същото и в Ню Йорк — всичко наоколо щеше да ми напомня за него. А той нямаше да има подобни проблеми с моя призрак.