С поглед, осветен от внезапно проблеснала искра, Марк загледа напрегнато как Криста сръчно се измъква от навалицата и изчезва през отворената врата към осветената от луната градина. Решителна усмивка повдигна ъгълчетата на устата му, когато се отдели от Питър и се насочи към същата врата, през която Криста бе минала само преди мигове, а верният Омар го последва като куче пазач.
Нощта бе уханна и ясна, пълната луна бе увиснала в небето сред милиарди трепкащи звезди. Марк веднага забеляза Криста, бляскавата й синя сатенена рокля бе като маяк, който разкриваше пред него смайващите форми на съблазнително заобленото й тяло, докато тя вървеше по пътеката към лабиринта от вечнозелени храсти, в който малко двойки се осмеляваха да проникнат от страх да не се загубят. Но Марк беше посещавал безброй пъти Трентън хауз и лабиринтът не представляваше никаква загадка за него. Прошепвайки набързо нещо на Омар, който кимна и застана на пост пред входа на лабиринта, скръстил ръце върху масивните си гърди, Марк побърза след Криста, доволен, че никой няма да мине покрай бдителния Омар и да ги обезпокои.
Останала сама с обърканите си мисли, Криста нямаше представа, че стъпките й са я отвели в лабиринта. Никога преди не беше посещавала имението на Трентън, затова, когато стигна до една пейка и се настани удобно, тя се запита защо ли не среща двойки, които да се разхождат по романтичната пътека, окъпана в лунна светлина. Но мисълта бързо напусна ума й, за да бъде заместена от образа на високия мургав мъж, който бе пленил живото й въображение, без да й отправи дори една дума.
Щеше ли да се запознае с него тази нощ, запита се тя с надежда. Ако погледът на магнетичните му зелени очи беше някакво указание, значи и той беше омаян от нея така, както тя от него. Но може би беше мъж, който преследва всяка привлекателна жена, изпречила се на пътя му? Беше ли богатият, вероятно разглезен берберски принц и английски благородник от рода на мъжете, които вземат безцеремонно жените, а после се отървават от тях, когато им омръзнат? Така говореха празнословките в дамската стая за почивка, когато си шепнеха за наследника на дук Марлборо. Но какво представляваше титлата на дука в сравнение с бейлика, който той беше определен да наследи? Явно нищо, защото ако можеше да се вярва на клюката, принцът скоро щеше да напусне Англия завинаги и да се върне в Константин.
Криста въздъхна, затвори очи и вдъхна аромата на свежите борови иглички. Скоро, помисли, и тя ще остави всичко това зад гърба си. Странно, че и двамата отиваха в една и съща страна. Криста си спомни нежните туниски нощи, екзотичния морски бриз, хората, които бе обикнала. Изведнъж тя си пожела по-скоро да замине. Нито веднъж мисълта, че Брайън търпеливо я очаква да се върне в залата, не повлия на жаждата й по-скоро да отпътува. Липсваха й нейните родители, брат й и сестра й, които бяха по-малки от нея, и… и се запита дали Марк Карингтън има братя и сестри. Вероятно дузини, предположи тя, защото беят без съмнение се придържаше към обичаите на родината си и държеше цял харем хубавици освен четирите съпруги, на които имаше право по тамошния закон.
Дали и принцът има харем, запита се тя разсеяно. Когато е напуснал Константин, сигурно вече е бил истински мъж. Навярно има харем, както и една-две съпруги. Поради някаква необяснима причина тази мисъл не й донесе кой знае какво успокоение.
Музиката, която се носеше откъм грижливо окосената морава, напомни на Криста, че е време да се връща на бала. Леля й Мери сигурно вече е забелязала отсъствието й и е пратила някого да я търси. Тя рязко се изправи, приглади гънките на широката си синя пола, която идеално се съчетаваше със сапфирения цвят на очите й, и погледна надясно. Оттам ли беше дошла? Тръгна, но след няколко крачки спря озадачена. Натъкна се на солиден жив плет. Загрижена бръчица проряза челото й. Обърна се наляво и внимателно се взря в пътеката, която водеше натам. Това ли беше изходът? И тогава изведнъж разбра. По някакъв начин се бе озовала в лабиринт! Как, за бога, би могла да намери обратния път, без да си причини ненужни тревоги? Едва ли би било уместно да стои тук и да вика за помощ.
Високата, стройна фигура, която излезе на пътеката, придвижвайки се с гъвкавата походка на преследващ плячката си звяр, сякаш се материализира от нищото. Той беше строен, но не слаб; мускулест, но не прекалено, защото никъде под скъпите му дрехи не прозираше гротескно изпъкваща буца жилести мускули. Целият беше гладка, твърда плът, мощна машина, тренирана с години езда из сухата пустиня, сякаш силата на бедрата и прасците му бе станала част от силата на неговия кон. Той изведнъж излезе пред нея и сетивата й се изгубиха във вихъра на неговата близост.