Разположен в Лионския залив на Средиземно море, градът представляваше лабиринт от стръмни, мрачни и тесни улички, обитавани от хора, чиято професия бе тясно свързана с морето. Шпиловете на старата катедрала стърчаха в далечината. В центъра на града се извисяваха куполите на старинен храм. При северния кей се намираше сградата на общината. Пристанището гъмжеше от кораби с всякакви размери и флагове, от малки риболовни корабчета до огромни съдове, много по-големи дори от „Бон ами“.
Криста бе пресякла Ламанша два дни след бала, даден от семейство Трентън в чест на Марк Карингтън. Леля й Мери внезапно бе пожелала да покаже на племенницата си Париж, преди да я изпрати за Тунис, ето защо Криста замина от Марсилия, вместо да се връща в Англия. Двете с Марла бяха взели дилижанс от Париж до Марсилия и имаха достатъчно време, за да наемат каюта на „Бон ами“, който пътуваше за Алжир и Тунис.
Денят на заминаването изгря в ярка утрин, безоблачното небе предвещаваше приятно пътешествие. Когато Криста се събудеше на следващата сутрин, Марсилия и Европа щяха да бъдат само една неясна точка на хоризонта.
Но за съжаление тя не беше толкова спокойна, колкото й се искаше. Морето и небето бяха мирни, но бурята в душата й не я даваше покой. Дръзкият Марк Карингтън беше завладял романтичното й въображение и след съдбовната им среща нищо не беше както преди, така бързо бе покорил той всичките й мисли. Къде ли е сега, запита се тя, спомняйки си съвсем ясно омайващата му целувка. Истината ли говореше, когато каза, че съдбата отново ще ги събере? Каква нелепа мисъл, укори се Криста сурово. Пътищата им водеха в напълно противоположни посоки — тя отиваше в Тунис, където щеше да стане съпруга на Брайън, а той се връщаше в Алжир, където един ден щеше да управлява своя бейлик.
— Извинете — разнесе се високомерен глас.
Криста отстъпи стресната, разбирайки, че е запречила пътеката, която водеше към долната палуба и към повечето пътнически каюти.
— Моля — измърмори тя и се дръпна настрана, за да пропусне червенокосата красавица.
Знаеше, че освен нея на „Бон ами“ има още няколко пътници и явно тази красива жена беше една от тях. Но преди да успее да задоволи любопитството си и да разбере коя е жената, тя вече бе отминала покрай нея, следвана плътно от една набита прислужничка, която пухтеше, опитвайки се да не изостава от забързаната си господарка.
Малката каюта на Криста не беше много по-голяма от будоара й у дома, в голямата къща в Тунис, но тя успя да намери място за сандъка си и сложи няколко дрехи в раклата до койката. Забеляза, че раклата е завинтена към пода, също както и тоалетката, столът и малката кръгла масичка. Една лампа висеше от тавана, в някаква своеобразна люлка на раклата се бяха поместили леген и кана — явно за да не се преобърнат от люлеенето на кораба. Ярката покривка на леглото отнемаше малко от мрачината в каютата, както и завеската на илюминатора, ушита от същата материя. „Бон ами“ беше оборудван доста по-добре от повечето пътнически кораби.
Отклонявайки помощта на Марла, жена на средна възраст, която беше по-скоро приятелка и компаньонка, отколкото лична прислужничка, Криста се зае да разопакова багажа си. Зачака с нетърпение вечерята, когато щеше да има възможност да се запознае с другите пътници и особено с ослепителната червенокоса дама, която бе срещнала на палубата.
За неин късмет жената, която бе предизвикала любопитството й, седна до нея на дългата маса, на която се хранеха още десетина пътници, повечето от тях млади французи във военни униформи.
— Аз съм Криста Хортън — представи се Криста с приятелски тон. — Предполагам, че ние сме единствените две дами без придружители на борда.
— Какво щастие за нас — измърмори червенокоската, чиито живи очи с цвят на черни боровинки пърхаха по сътрапезниците, спирайки се последователно на всеки мъж с лека закачка. — Аз съм лейди Уилоу Лангтри.
— За коя страна пътувате? — осведоми се любопитно Криста. — Аз отивам в Тунис. Бях в Англия на гости при леля си.
Осъзна, че говори празни приказки, но поради някаква причина тази жена я дразнеше.
— Аз отивам при съпруга си в Алжир — каза Уилоу с известно колебание, както помисли Криста. — Ричард е там вече една година, управлява корабните превози във фирмата на баща си.
— И едва сега отивате при него? — изтърси Криста, без да мисли, което накара събеседницата й да вдигне леко вежди.
Уилоу изсумтя възмутено:
— Разбира се, Ричард ме молеше да замина веднага при него, но все нещо ме спираше. Освен това, някои… съображения ме накараха да остана в Англия дотогава, докато беше възможно.