Без да проявява изненада, сякаш заповедта беше напълно в реда на нещата, Пийбоди записа името в компютърния си бележник и заяви:
— Това няма да се понрави на Мейвис.
— Не е необходимо да я уведомяваме. — Ив завъртя волана и заобиколи подвижен щанд, на който се продаваха замразени плодове на клечка, после насочи колата към Десето авеню, където роботи отново разбиваха настилката. Блестяща реклама уведомяваше клиентите на „Блумингдейл“ за предсезонна разпродажба на зимни облекла, с цели двайсет процента намаление. Страхотна далавера, няма що.
Внезапно забеляза как някакъв мъж с шлифер бавно се приближава към три момичета, които вървяха по улицата, и въздъхна.
— По дяволите. Само Кливис ми липсваше.
— Кой е Кливис?
— Това е неговият периметър — продължи Ив, без да отговори на въпроса, сетне паркира колата в зоната за товарни автомобили. — Едно време, когато бях редови полицай, работех в този район. Кливис действа тук от години. Хайде, ела да отървем невинните дечица.
Слезе от автомобила и заобиколи неколцина мъже, спорещи за бейзбола. От телата им се разнасяше миризма на пот, Която подсказваше, че прекалено дълго са стояли под жарките слънчеви лъчи. Ив извика, но грохотът на автоматичните чукове заглуши гласа й. Тя ускори крачка и успя да пресрещне Кливис преди да е достигнал нищо неподозиращите момичета с румени лица.
— Здравей, Кливис.
Човекът запримига зад стъклата на слънчевите си очила. Светлорусата му коса падаше на масури покрай лицето му, което бе невинно като на ангелче. Отблизо си личеше, че е най-малко на осемдесет.
— Далас! Не може да бъде! Не съм те виждал от сто години! — Усмихна се и белите му зъби проблеснаха, докато погледът му сякаш разсъбличаше Пийбоди. — Запознай ме с тази хубавица.
— Пийбоди, това е Кливис. Слушай, приятелю, нали няма да закачаш онези момичета?
— Ама не, разбира се. Изобщо не искам да ги безпокоя. — Веждите му се загърчиха като пиявици. — Само щях да им го покажа.
— Знаеш, че не бива. По-добре се прибирай, жегата не ти погася.
— О, не, харесва ми, когато е горещо. — Той се изкикоти, после въздъхна и проследи с поглед трите момичета, които, заливайки се в смях, тичешком прекосиха улицата. — Изглежда не ще мога да им го покажа днес. Е, нищо, тогава ще го видите вие.
— Кливис, недей… — Ив внезапно млъкна. Русокосият вече беше разтворил шлифера си. Отдолу не носеше нищо, само около члена му беше завързана огромна синя панделка. — Много си елегантен. Цветът подхожда на очите ти. — Тя дружелюбно сложи ръка на рамото му. — Искаш ли да се повозиш?
— Дадено. Харесваш ли синия цвят, Пийбоди?
Младата жена тържествено кимна, отвори задната врата на колата и му помогна да се качи.
— Това е любимият ми цвят. — Затръшна вратата и се обърна към Ив, която закачливо се усмихваше: — Добре дошла, лейтенант.
— Радвам се, че отпуската ми свърши. Въпреки всичко ми е приятно, че отново съм на работа.
Приятно беше и да се прибере у дома. Ив премина през огромната метална порта и докато шофираше по извитата алея, заобиколена с тучна морава и с разцъфнали дървета, която водеше към къщата, й хрумна, че вече не се чувства като натрапница. Очевидно започваше да свиква с мисълта, че живее в елегантната къща, изградена от камък и стъкло. Контрастът между дома й и работното й място вече не й се струваше толкова поразителен. Наоколо цареше тишина — лукс в центъра на огромния град, който само много богатите можеха да си позволят. Чуваше се чуруликането на птиците, разнасяше се ароматът на прясно окосена трева. Никой не би предположил, че наблизо хората се блъскат по напечените от слънцето улици, а изнервените шофьори натискат клаксоните.
Тази къща беше убежище не само за Рурк, но и за самата нея. Веднъж той беше казал, че са две лутащи се души. Питаше се дали е дошъл краят на лутанията им, след като вече не бяха самотни.
Остави колата пред парадния вход. Знаеше, че таратайката ще подразни Съмърсет, верният иконом на Рурк, който се движеше така, сякаш беше глътнал ръжен. Можеше да превключи на автоматично управление, при което автомобилът щеше да заобиколи къщата и да спре на определеното му място в гаража, но тя не пропускаше възможност да се заяде с иконома.
Отвори вратата, пристъпи във фоайето и се сблъска със Съмърсет, който я наблюдаваше със скръстени ръце и с иронична усмивка.
— Лейтенант, превозното ви средство загрозява гледката — с леден тон заяви той.
— Колата принадлежи на полицията. — Ив се наведе и вдигна котарака с разноцветни очи, който се умилкваше около нея. — Щом ти пречи, премести я. — Дочу звънлив смях и повдигна вежди. — Да не би да имаме гости?