— Съобщението прието. Свържете се с полицай Дилия Пийбоди, за да присъства на огледа.
— Прието. Прекъсвам връзката.
— Какво означава „код четири“? — попита Рурк, който седеше и милваше котарака, изпаднал в екстаз от ласките му.
— Че имам достатъчно време да взема душ и да изпия чаша кафе. — Тя се огледа, но не откри халата си и се запъти гола към банята. Преди да влезе, се обърна и добави: — Съобщиха ми, че на местопрестъплението вече има човек от полицията. — Стъпи в кабинката, разтърка очи и нареди: — Включи струята на максимална мощност, температура трийсет и пет градуса.
— Ще се свариш — подвикна й Рурк.
— Нямам нищо против. — Младата жена възкликна от удоволствие, когато горещата вода обля тялото й. Натисна едно копче в стената и подложи шепата си, която се напълни със зеленикав течен сапун. Когато след няколко минути спря душа, се чувстваше напълно освежена. Усети аромата на кафе и забеляза, че Рурк стои с димяща чаша на прага на банята.
— За мен ли е?
— Да, стараем се да задоволим капризите на клиентите си.
— Много благодаря. — Тя взе чашата и влезе в кабинката за изсушаване. — Какво прави досега? Да не би да си ме наблюдавал.
— Обичам да те съзерцавам. Кой знае защо си падам по високи, слаби жени, особено когато излизат изпод душа. — Той влезе в кабината и поиска почти студена вода.
Ив потръпна. Още не можеше да проумее защо човек, който притежава най-луксозните сгради и вещи, се подлага на изтезание, като взима студени душове. Изключи сешоара, разреса с пръсти косата си, изми си зъбите и намаза лицето си с крема, който Мейвис настояваше да използва.
— Не бива да ставаш по никое време, само защото мен ме събудиха — обърна се тя към съпруга си.
— Не се притеснявай за мен. — Рурк взе затоплена хавлиена кърпа и я завърза около кръста си. — Имаш ли време да закусиш?
Ив, която наблюдаваше отражението му в огледалото и се възхищаваше от лъскавата му, гарвановочерна коса и от блестящата му кожа, разсеяно промърмори:
— Ще хапна нещо по-късно.
Рурк наклони глава.
— Май мисълта ти е заета с друго.
— Признавам, че и аз изпитвам удоволствие да те наблюдавам — промърмори тя и отиде да се облече за срещата си със смъртта.
В този ранен час движението по улиците още не беше натоварено. Ръмеше неприятен дъждец. Въздушните автобуси буботеха в притъмнялото небе, натоварени с хора, които се прибираха след нощната смяна и с други, за които работният ден едва сега започваше. Огромните табла за светлинни реклами още не бяха включени, но собствениците на вездесъщите подвижни колички с готова храна вече ги зареждаха. От уличните шахти, наподобяващи порите на подземния свят, където се намираха метрото и огромните магазини, излизаха кълба дим. Въздухът беше нагорещен и влажен като в сауна.
Ив шофираше колата и с благодарност си мислеше, че поне този път няма да попадне в улично задръстване.
На този участък от Медисън авеню се намираха луксозни бутици и небостъргачи, наподобяващи сребристи копия. Тук живееха хора, които можеха да си позволят да пазаруват в най-скъпите магазини. Огромните улични ескалатори бяха остъклени, за да изолират дъжда, вятъра и снега, както и шума от транспортните средства, който само след час щеше да стане непоносим.
Ив задмина такси, с което пътуваше елегантна блондинка с жакет от блестяща материя — истинска многоцветна дъга сред сивкавата утринна светлина. „Навярно е компаньонка, която се прибира, след като е прекарала нощта при клиент“ — помисли си тя. Богатите си купуваха не само скъпи дрехи, но и луксозни жени.
Тя вкара колата в подземния гараж и показа значката си на робота, охраняващ електронната бариера. След внимателно проучване на значката и на лицето й, той натисна някакъв бутон и на екрана се появи номерът на отреденото й място за паркиране. Разбира се, беше в далечния край на гаража, далеч от асансьора. Ив примирено сви рамене и си каза: „Удобните места не са за ченгетата.“ Качи се в асансьора, съобщи по интеркома в кой апартамент отива и кабината автоматично спря на желания етаж.
Доскоро навярно би онемяла при вида на разкошното фоайе на трийсет и седмия етаж, украсено с алени хибискуси и с великолепни бронзови скулптури. Но откакто живееше в света на Рурк, богатството и разкошът вече не й правеха впечатление. Огледа фонтаните от двете страни на входа и си каза, че по всяка вероятност съпругът й е собственик на сградата.
Приближи се до апартамент 3800 и показа значката си на жената-полицай, която стоеше пред вратата.
— Лейтенант! — Полицайката застана мирно. — Партньорът ми е вътре заедно с господин Фокс, собственикът на жилището. Въпросният господин е повикал линейка, след като открил трупа на приятеля си. От „Бърза помощ“ ни уведомиха за случилото се, както го изисква правилникът. Задържахме линейката, докато направите оглед на местопрестъплението.