Рурк добре познаваше задните улички, вонящи на разлагащи се смет и човешка плът. Беше израснал на такава уличка, бе потърсил избавление из задните алеи на Дъблин, а след време беше успял да се избави от бедността и да промени съдбата си. После най-ненадейно се беше появила Ив — стремителна и опасна като смъртоносна стрела — и целият му живот отново се беше променил.
Някога смяташе полицаите за най-големите си врагове, сетне се подиграваше с тях, а сега беше женен за полицайка.
Само преди две седмици беше наблюдавал как Ив пристъпва към него в ефирна рокля от материя с бронзов цвят, а към гърдите си притиска прекрасен букет. Козметичните средства не бяха успели напълно да замаскират синините по лицето й, предизвикани само няколко часа по-рано от пръстите на убиеца. Никога нямаше да забрави очите й, тези необикновени очи с цвят на уиски, които изглеждаха едновременно тревожни и развеселени. Стори му се, че отново чува думите й, когато тя постави длан върху ръката му. „Обещавам да споделям с теб радости и скърби… И дано Бог ни помогне.“
Бяха си разменили брачни халки, които носеха и сега, макар че подобна традиция се смяташе за отживелица в средата на двайсет и първи век. Рурк беше настоял; за него халката беше осезаемо напомняне за обета им, символ на любовта им.
Той взе ръката й и целуна пръста й над гравирания златен пръстен, който беше поръчал специално за нея. Ив продължаваше да лежи със затворени очи. Рурк впери поглед в ъгловатото й лице, в прекалено широката й уста, в късо подстриганата й кестенява коса, която сега беше комично щръкнала.
— Обичам те, Ив — прошепна той.
Лицето й поруменя. „Лесно е да я разчувстваш“ — помисли си той. Питаше се дали Ив осъзнава собствената си добросърдечност.
— Зная. — Тя отвори очи. — Знаеш ли… започвам да свиквам с това.
— Радвам се.
Младата жена се заслуша в ленивото плискане на вълните, в шепота на палмовите листа, полюшващи се от ветреца; вдигна ръка и отметна косата от лицето си. Хрумна й, че човек като Рурк — могъщ, богат и импулсивен — може за секунди да я пренесе сред най-прекрасните кътчета на света. И той действително го беше сторил, за да й достави удоволствие.
— Караш ме да се чувствам щастлива.
— Зная. — Той лъчезарно се усмихна, при което сърцето й затуптя още по-силно. Рурк я повдигна, сякаш беше лека като перце, и й позволи да го възседне. Сетне прекара длани по дългите й, мускулести бедра. — Признаваш ли, че си доволна задето те принудих да прекараме извън планетата последните дни от медения ни месец?
Ив направи кисела физиономия като си припомни как категорично беше отказала да се качи на междупланетния кораб, а пък Рурк, заливайки се от смях, я беше грабнал на ръце и я беше понесъл по стълбичката, докато свенливата младоженка го обсипваше с ругатни.
— В Париж не беше лошо — високомерно заяви тя. — А седмицата, която прекарахме на острова, бе направо вълшебна. Не разбирам защо трябваше да идваме в този недовършен космически курорт, след като тъй и тъй прекарваме повечето време в леглото.
— Страхуваше се, нали? — усмихнато промълви Рурк. Беше му забавно, че Ив Далас, безстрашната служителка на полицията, се страхува да предприеме първото си междупланетно пътуване. Ето защо се бе постарал през цялото време да я забавлява и да отвлича вниманието й.
— Грешиш — наперено отвърна тя и си помисли: „Бях изплашена до смърт, но никога няма да го призная“. — Само че ме беше яд задето си организирал всичко без да обсъдиш плановете си с мен.
— Доколкото си спомням, беше заета с разследването на заплетен случай и нямаше време да се занимаваш с уреждането на собственото си сватбено пътешествие. Между другото съм длъжен да отбележа, че беше прелестна булка.
Ив неволно се усмихна.
— Всъщност роклята ми беше прекрасна.
— Не, скъпа, ти беше възхитителна. — Рурк нежно докосна страната й. — Все още не мога да повярвам, че действително ми принадлежиш.
Ив почувства как сърцето й прелива от обич. Сякаш ненадейно я беше връхлетяла огромна вълна и тя безпомощно се опитваше да се задържи върху гребена й.
— Обичам те — прошепна и преди да впие устни в неговите, добави: — Мой си завинаги.
Вечеряха чак в полунощ. Седяха на обляната от лунната светлина тераса на небостъргача, издигащ се като копие на фона на нощното небе. Това беше бъдещият хотел „Олимп“, който скоро щеше да бъде напълно завършен. Благодарение на усилията и на връзките на Рурк, след по-малко от година курортното селище „Олимп“ щеше да приеме първите гости. Още от сега интересът към него беше огромен и местата в хотелите бяха запълнени по предварителни заявки. Но засега двамата младоженци бяха единствените му обитатели, с изключение на строителните работници, архитектите, инженерите, пилотите и хората от обслужващия персонал, които населяваха огромната космическа станция.