Изчакаха да видят продължението на драмата. Лианор си тръгна след двайсет и две минути. Лицето й беше зачервено, очите й гневно проблясваха. Рязко натисна копчето на асансьора и вдигна куфарчето си. След няколко минути се прибра Фокс, който носеше някакво пакетче.
— Излъгала ни е — останала е в апартамента не двайсет-трийсет минути, а близо час. Какво ли се е случило там през онази нощ? — размишляваше на глас Ив. — Питам се какво ли е съдържал пакетът на Фокс. Пийбоди, свържи се с адвокатската кантора. Повикала съм Фокс в девет и половина. Покани тук Лианор по същото време. Ще ги разпитваме едновременно.
— Да разбирам ли, че и аз ще участвам?
Ив изключи компютъра и сви рамене.
— Рано или късно ще трябва да започнеш. Ще те чакам тук в осем и половина. Не, по-добре ела у дома в осем. Така ще имаме повече време. — Видеотелефонът й избръмча, тя колебливо го погледна, очевидно възнамерявайки да не се обади, после промени решението си.
— Тук Далас.
— Здрасти! — Лъчезарното лице на Мейвис изпълни екрана. — Надявах се да те хвана преди да си напуснала любимия си кабинет. Как върви работата?
— Сравнително добре. Тъкмо си тръгвах. Какво има?
— Хей, радвам се, че успях да се свържа с теб. Направо е фантастично. Слушай, намирам се в студиото на Джес, Леонардо също е тук. Ще правя запис, после организираме страхотен купон. Непременно трябва да дойдеш.
— Мейвис, имах тежък ден. Предпочитам да…
— Моля те, ела. — По гласа й личеше, че е нервна. — Ще купим храна, а пък Джес има някаква страхотна напитка — взима ти ума само за няколко секунди. Джес ми обеща, че ако записът се получи, ще го предложи на неколцина продуценти. Искам да присъстваш. Нали знаеш, моралната подкрепа е най-важна. Не можеш ли да се отбиеш поне за малко?
— Добре — съгласи се Ив, а мислено изруга и се нарече безгръбначно същество. — Ще съобщя на Рурк, че ще закъснея. Но не мога да остана дълго.
— О, не се притеснявай за съпруга си, вече му се обадих.
— Какво?
— Обадих му се по видеотелефона. Знаеш ли, никога не съм стъпвала в кабинета му. Направо се шашнах — там се провеждаше нещо като заседание на Обединените нации, беше фрашкано с чужденци. Рурк е върхът, а? Свързаха ме с него само защото им казах, че съм най-добрата ти приятелка… — Ив тежко въздъхна, а певицата продължи да чурулика: — Съобщих му какво сме намислили и той обеща да се отбие след съвещанието.
— Изглежда, си уредила всичко без мое съгласие — промърмори Ив. Ето че пропадаха плановете й да прекара една спокойна вечер в домашна обстановка след освежаващ хидромасаж.
— Точно така. Хей, това Пийбоди ли е? Приятелко, и ти си поканена. Купонът ще бъде щур. Доскоро!
— Мейвис! — успя да извика Ив секунда преди певицата да прекъсне връзката. — По дяволите, къде се намираш?
— Нима не ви казах? Студиото е на Осмо авеню, входът му е откъм улицата. Почукайте на вратата и някой ще ви отвори. — Трябва да изчезвам — припряно заяви тя, когато се дочу някакво дивашко биене на барабани, което минаваше за музика. — Музикантите вече настройват инструментите си. Чао!
Ив тежко въздъхна, отметна косата от челото си и се обърна към сътрудничката си:
— Искаш ли да посетиш звукозаписно студио, където ще ти спукат тъпанчетата с ужасна музика и ще те отровят с отвратителна храна и долнопробен алкохол?
— Ще ми бъде много приятно, лейтенант — без колебание отвърна Пийбоди.
Наложи им се доста продължително да чукат на сивкавата стоманена врата. След проливния дъжд тази сутрин, от тротоарите се издигаше пара, която вонеше на прегоряло олио и на гниещи отпадъци, тъй като рециклиращите автомати в този район на града почти никога не работеха.
Ив уморено наблюдаваше как двама наркомани се пазаряха под мъжделивата светлина на уличната лампа. Младежите изобщо не се изплашиха от униформената Пийбоди. Ив извърна поглед, когато само на няколко крачки от нея единият смръкна голяма доза наркотик на прах.
— Дявол да го вземе, този тип е прекалено нахален. Арестувай го.
Пийбоди сви рамене и се подчини. Наркоманът присви очи, изпсува, погълна пликчето, в което беше дрогата и хукна да бяга. Подхлъзна се върху мокрия паваж и блъсна главата си в стълба на уличната лампа. Когато Пийбоди се приближи до него, той лежеше по гръб, а от носа му шуртеше кръв.
— Припаднал е — извика тя на Ив.
— Тъпанар! Повикай някоя полицейска кола да го закара в изтрезвителното. Да ти подам ли белезниците?
Сътрудничката й поклати глава.
— Няма смисъл. Кварталният полицай ще се справи и без мен. — Извади комуникатора си, съобщи къде се намира и се върна при началничката си, като й прошепна: — Пласьорът още не е успял да избяга. Вярно, че е със специални перки, но ще се опитам да го заловя.