— Нито дума по този въпрос! — намръщено се сопна младата жена.
— Скъпата ми Ив. — Той стана, взе бутилката и се приближи до съпругата си. — Май строгата блюстителка на закона все още не може да се примири с мисълта, че се е омъжила за човек с тъмно минало. — Отново напълни чашата й и продължи: — За човек, когото само преди няколко месеца подозираше в извършването на убийство!
— Имам усещането, че ти доставя удоволствие да се преструваш на по-черен от дявола.
— Точно така. — Рурк нежно докосна лицето й, по което синините бяха избледнели, но той продължаваше да ги вижда. — Честно казано, понякога се тревожа за тебе. „Не понякога, а непрекъснато“ — мислено добави той.
— Знаеш, че ме бива.
— Вярно е. Ти си единственото ченге, от което се възхищавам. Каква ирония на съдбата — да се влюбя в жена, която е посветила живота си на закона!
— А пък аз не мога да повярвам, че съм се свързала с човек, който може да продава и да купува цели планети, за да задоволи прищевките си.
— Не си се свързала, а си се омъжила. — Рурк се засмя, обърна я с гръб към себе си и докосна с устни тила й. — Хайде, кажи, че съм ти съпруг. Няма да се задавиш.
Ив си каза, че трябва да се успокои и се отпусна в прегръдките му.
— Остави ме да свикна с тази мисъл… Знаеш ли, чувствам се прекрасно тук, заедно с теб.
— Да разбирам ли, че не съжаляваш задето те принудих да вземеш три седмици отпуска?
— Не си ме принуждавал.
— Не, само трябваше да ти натяквам. — Той шеговито захапа ухото й. — Да те тормозя. — Дланите му обгърнаха гърдите й. — Да те моля.
Младата жена презрително изсумтя.
— Не вярвам в живота си да си се молил за каквото и да било. Но действително ме изтормози с натякванията си. Не съм взимала толкова голяма отпуска от… всъщност никога.
Рурк реши да не й напомня, че и сега не минава ден, през който тя да не се изправи срещу въображаем престъпник чрез програмата за виртуална реалност. Вместо това престорено шеговито възкликна:
— Какво ще кажеш да отсъстваш още една седмица от любимия ти полицейски участък?
— Рурк, нали се уговорихме…
— Пошегувах се, скъпа. Изпий си шампанското. Още не си достатъчно замаяна за онова, което съм намислил.
— Нима! — Сърцето й подскочи и тя се почувства нелепо. — И какво си намислил?
— Няма да ти е интересно, ако предварително ти го съобщя. Да речем, че е нещо, с което ще бъдем заедно през оставащите ни четирийсет и осем часа на станцията.
— Не думай! Смяташ ли, че ще издържиш цели две денонощия? — Тя се засмя и пресуши чашата си. — Кога започваме?
— Меденият месец е най… — Рурк млъкна и се намръщи, когато се разнесе мелодично позвъняване. — Предупредих персонала да не ни безпокои. Стой тук. — Той загърна халата й, който току-що беше разкопчал. — Ще ги отпратя, ако ще на края на света.
— Няма да е зле да донесеш още една бутилка. — Младата жена наля последното шампанско в чашата си. — Някой е изпил всичко.
Рурк се усмихна, отвори вратата към дневната и прекоси просторното помещение със стъклен таван, което беше застлано с пухкав килим. Искаше му се да обладае Ив тук, под студените звезди, които обсипваха небосвода. Извади от порцелановата ваза прекрасна бяла лилия, представяйки си как ще посвети съпругата си в тайните на любовната игра.
Все още се усмихваше, когато слезе по разкошната мраморна стълба и се озова във фоайето с позлатени стени. Включи камерата, поставена над входната врата, очаквайки да види на монитора някой сервитьор, когото да изпрати по дяволите. Каква беше изненадата му, когато на екрана се появи лицето на един от помощниците му.
— Картър, какво се е случило?
Инженерът докосна челото си. Беше блед като платно и по лицето му се стичаше пот.
— Сър, боя се, че ви нося лоша вест. Спешно трябва да поговорим. Моля ви.
— Добре. Идвам след минута. — Рурк въздъхна, изключи монитора и освободи сложния заключващ механизъм на вратата. Картър беше прекалено млад за отговорния си пост, но го беше заслужил, тъй като бе истински гений в областта на архитектурата. Рурк си помисли, че ако е възникнал някакъв проблем, най-добре е незабавно да го разрешат. Отвори вратата и попита:
— Свършихте ли с отстраняването на повредите по асансьора?
— Не… всъщност… да, сър. Сега всичко е наред.
Рурк видя, че младият мъж трепери и раздразнението му се изпари.
— Да не би да се е случила трудова злополука? — Хвана Картър под ръка, въведе го в дневната и го накара да седне. — Ранен ли е някой?
— Не зная… какво, злополука ли? — Той примигна, очите му бяха изцъклени. — Добър вечер, госпожице. Извинете… госпожо. Или пък трябва да ви наричам лейтенант… — избърбори, когато забеляза Ив. Понечи да стане, но тя го побутна обратно на стола.