— Струва ми се, че го намираш за забавно.
Той престорено невинно примигна.
— Кое, скъпа?
— Да ме наричат лейтенант Рурк.
Той докосна страната й, защото жадуваше да я погали.
— Защо пък не? Струва ми се, че и двамата се нуждаем от разведряване на обстановката.
— О, да, твоят Уонг е най-големият майтапчия. — Ив се загледа в лекаря, който бавно се отдалечаваше, докато санитарите тикаха подире му количката с мъртвеца. — Вбесявам се, направо се вбесявам!
— Хайде, успокой се, името ми не е толкова лошо.
— Не. — Този път действително я напуши смях. — Ядосвам се заради онзи младеж. Как е възможно един хлапак да се откаже да изживее оставащите му стотина години? Не мога да го проумея.
— Зная. — Той протегна ръце и замасажира раменете й. — Сигурна ли си, че се е самоубил?
— По нищо не личи да се е съпротивлявал, по тялото няма следи от насилие. Ще разпитам Картър и ще разговарям с колегите му, но по всичко личи, че Дру Матиас се е прибрал, включил е осветлението и музикалната уредба. Изпил е две бири, може би е предприел малко пътешествие във виртуалната реалност, изхрускал е няколко соленки. После е отишъл в спалнята, усукал е чаршафите като въже и е измайсторил прекрасна примка. — Тя се извърна и огледа стаята, опитвайки се да запечата всичко в паметта си. — Свалил си е дрехите и ги е захвърлил. После се е покатерил върху масата. Личат си отпечатъците от стъпалата му. Привързал е въжето за полилея, може би го е подръпнал веднъж-два пъти, за да се убеди, че няма да му изневери. Пъхнал е главата си в примката, увеличил е максимално осветлението с помощта на дистанционното управление и се е удушил. — Ив взе дистанционното, което беше поставила в специален плик за веществени доказателства. — Смъртта не е настъпила мигновено, невъзможно е било вратните му прешлени веднага да се пречупят, но все пак той не е направил опит да се освободи, не се е разколебал. В противен случай шията и гърлото му щяха да бъдат издраскани от ноктите му, докато е дърпал примката.
Рурк замислено смръщи чело.
— Мисля, че подобна съпротива би била напълно инстинктивна.
— По-скоро мисля, че всичко зависи от силата на волята му и от това доколко е желал да умре. Както и от причината, която го е подтикнала към самоубийство. Възможно е да е бил под силното въздействие на наркотици. Скоро ще имаме резултатите от лабораторните изследвания. Дрогираният човек не усеща болката. Може би дори изпитва наслада от нея.
— Не отричам възможността хората на обекта да използват забранени синтетични наркотици. Непосилно е да се наблюдава всеки член на персонала. — Рурк сви рамене, намръщи се и вдигна поглед към разкошния стъклен полилей. — Доколкото познавах Матиас, нямах впечатлението, че е наркоман или пък че се дрогира само от време на време.
— От хората можеш да очакваш най-различни изненади. Няма да повярваш, ако ти кажа какви гадости си инжектират. Ще претърся апартамента за наркотици, което е стандартната процедура при подобни случаи, после ще се опитам да измъкна нещо от Картър. — Тя машинално прокара ръка през косата си. — Предлагам да се качиш в нашето жилище и да поспиш няколко часа.
— Не, предпочитам да остана. Ив — прекъсна я, когато забеляза, че тя се готви да му възрази, — нали ме назначи за свой помощник?
Младата жена се усмихна.
— Един помощник на място би трябвало да се досети, че не ще се справя с всичко това без чаша силно кафе.
— В такъв случай ще се погрижа да я получиш. — Обгърна лицето й с длани и добави: — Толкова ми се искаше поне за няколко седмици да забравиш, че си ченге… — Пусна раменете й и се запъти към кухнята.
Ив влезе в спалнята. Осветлението беше приглушено, а Картър седеше на ръба на леглото, закрил лицето си с длани. Когато чу стъпките й, рязко вдигна глава.
— Спокойно, Картър, все още нямам намерение да те арестувам. — Когато забеляза, че младежът още повече пребледня, тя седна до него. — Извинявай, опитах се да се пошегувам, но какво можеш да очакваш от едно ченге? А сега слушай внимателно — ще записвам разговора ни. Съгласен ли си?
— Да. — Той с мъка преглътна. — Разбира се.
— Говори лейтенант Ив Далас. Разпит на Картър… как ти е малкото име?
— Джак. Казвам се Джак Картър.
— Разпит на Джак Картър относно смъртта на Дру Матиас. Вярно ли е, че сте живял в апартамент 136 заедно с човека, който сега е покойник?
— Да, съквартиранти сме от пет месеца. Освен това бяхме приятели.
— Разкажете ми какво се случи тази вечер. Кога се прибрахте вкъщи?
— Не зная. Предполагам, че е било към дванайсет и половина. Имах среща с едно момиче — Лайза Кардо — работи като оформител на парковите площи. Бяхме решили да посетим комплекса за развлечения. Прожектираха нов видеофилм. После отидохме в клуб „Атина“. Поръчахме си едно-две питиета, послушахме музика. Тръгнахме си сравнително рано, защото Лайза ме предупреди, че утре я очаква тежък ден. Изпратих я до дома й. — Той тъжно се усмихна. — Опитах се да я придумам да ме покани на гости, но тя категорично отказа.