— Не може да бъде! Та това не съм аз! Не съм, със сигурност!
— Да, но е точно така, скъпа. Колко много приличаш на скъпата си майка…
Нетърпеливи да завържат познанство с нея, един подир друг снажни офицери не преставаха да канят Лорейн. Валсът сякаш бе най-прекрасния танц на света и тя направо се разтапяше в звуците и движението.
След като танцува с един особено снажен офицер, Лейди Хънтингдън и Лорд Денби я издърпаха встрани.
— Скъпата ми Лорейн, толкова се гордеем с теб! Така ми се иска прекрасната ти майка да можеше да те види — каза в ухото й с одобрение господарката на дома.
Мислите на Лорейн се отправиха с любов към дома на пастора, там някъде до шотландската граница. Замисли се и за жертвите, които бяха направили за нея родителите и благодарение на тях мечтите й се бяха превърнали в реалност.
— Да, прекрасна моя, вашето представяне в обществото надмина всичките ми очаквания! Няма офицер от моето поделение, който да не е очарован от вас! — отбеляза бодро Лорд Денби.
— За жалост, постоянно съм в сянката на прекрасната ви съпруга, милорд — усмихна се Лорейн на Денби. Всички присъстващи много добре разбираха, че думите на младата дебютантка просто казват истината, а не са продиктувани от лицемерно ласкателство или показна благодарност към домакинята.
— Ха! Твърде много ме ласкаеш! Всички гледат теб, скъпа моя. Ти също се оглеждай, изчаквай и загърби всяка припряност. Идеалният мъж ще се появи и ти сама ще го усетиш — каза Лейди Хънтингтън и се усмихна на съпруга си, които притисна нежно ръката й.
Това развълнува Лорейн. Тя почувства, че иска да посвети един танц на най-красивия мъж в залата.
— Бихте ли танцували с мен, милорд — помоли тя Денби.
— Как е възможно да си го помислиш! — избухна Денби във фалшив гняв.
— Никога няма да успееш да го примамиш на валс, дете мое. Негово превъзходителство е жесток противник на навлизането на подобна музика в тази страна.
— Тук трябва да се съглася с принципите на Лорд Денби — рязко изрази мнение присъединилият се към тях Лорд Харкорт. — Внасянето на подобна декадентска музика и танци е коварно скроен вражески план срещу отечеството.
Лорейн бе ужасена, че мъдър мъж като Лорд Харкорт може да приема по подобен начин тази прекрасна музика.
— Защо мислите така, милорд? — попита тя.
Харкорт направи стъпка назад, заби брадичка в гърдите си и бурно реагира, несвикнал да бъде предизвикван така от някоя млада дама:
— Как защо! Подобна непристойна близост на господата до дамите е най-скандалното и недостойно нещо. Това може да бъде единствено стратегия на враговете ни, която цели да отслаби волята на британския офицер чрез подкопаване на моралните му устои и водеща до падението му в бездната на плътските удоволствия! Тази гнусотия се разпространява неконтролируемо подобно на вирус сред доброто общество. Направо ме е страх да си помисля за пагубните последствия, които очакват бойците, отдали се на подобни развлечения!
— Достатъчно, Харкорт — усмихна се Лейди Хънтингтън и отмести встрани добродушния лорд, за да слезе по мраморното стълбище. Съпругът й я наблюдаваше с безгранично одобрение под очарованите погледи на гостите.
Лорейн забеляза израза по лицето на Лорд Денби и развълнувано се обърна към него:
— Милорд, моля се на Бога някой ден и аз да имам подобно излъчване като на неподражаемата ви, ослепителна съпруга, Лейди Хънтингдън. Само каква стойка, каква грация притежава тази ваша лъчезарна и благородна спътница, каква само…
Думите на Лорейн секнаха, когато Лейди Хънтингдън настъпи полите си, спъна се в тях и се прекатури надолу по мраморното стълбище. Шокирани, гостите наблюдаваха всичко това в пълно мълчание. Никой от тях не бе достатъчно близо, за да я прихване, а самата тя не можеше да се спре и сякаш цяла вечност продължи да се търкаля все по-надолу и надолу, набирайки плашещо ускорение. Най-сетне стигна до края на стълбището и се строполи като неподвижна купчина.
Лорд Денби се озова пръв при съпругата си. Той повдигна златистата й разрошена глава към себе си. Сълзи напираха в очите му, а кръвта се стичаше на мраморния под между пръстите му. Денби вдигна поглед към небето, някъде отвъд отрупания с орнаменти таван на залата. Той осъзна, че най-нелеп и непредвидим случай бе отнел всичко, което обичаше на този свят.
— Няма Бог — каза, снижавайки глас той и после още по-притихнал добави. — Няма.